Джеймс Роллинс - Олтарът на Рая

Взе последния завой на Мисисипи и постройките се появиха отпред. Центърът за изследване на застрашени видове „Одюбон“ заемаше площ над четиристотин хектара надолу по реката от Ню Орлиънс. Макар и да бе свързан с градския зоопарк, ЦИЗВО не беше отворен за посетители. Бе скрит в гъста гора и територията му включваше няколко оградени кошари, но основното съоръжение бе изследователската сграда с площ три хиляди и триста квадратни метра, в която имаше шест лаборатории и ветеринарна лечебница.

Именно в нея работеше д-р Лорна Полк, след като завърши специализацията си по медицина на диви животни. Ръководеше „замразения“ зоопарк на Центъра — дванадесет цистерни с течен азот, в които се пазеха сперма, яйцеклетки и ембриони от стотици застрашени видове — планински горили, суматрийски тигри, газели на Томсън, маймуни колобус, африкански биволи и тъй нататък.

Постът беше много важен и натоварен, особено за двадесет и осем годишна жена, при това току-що завършила. Нейният ресор — замразената генетична банка — беше обещание за спасяване на застрашените видове от пълно изчезване чрез изкуствено осеменяване, трансфер на ембриони и клониране. Но въпреки тежкото бреме на отговорността Лорна обичаше работата си и знаеше, че е добра в нея.

Докато се носеше по дългата отбивка към портала, телефонът й в стойката за чаша иззвъня и Лорна го вдигна до ухото си, като продължи да шофира с една ръка.

— Доктор Полк, обажда се Джералд Грейнджър от техническия отдел. Успяхме да подкараме генераторите и изолирахме причината за аварията — намокрен кабел.

Тя погледна часовника на таблото. Центърът беше останал без ток близо четиридесет и пет минути. Въздъхна с облекчение.

— Благодаря, Джералд. След минута пристигам.

Стигна служебния паркинг, спря и отпусна глава на волана. Облекчението й бе толкова силно, че едва не заплака. Все пак се овладя, изправи се и се загледа в ръцете си в скута си. Едва сега си даде сметка как е облечена. Беше изскочила от дома си в измачкани джинси, старо сиво поло и боти.

Не беше точно професионалния външен вид, към който обикновено се придържаше.

Обърна се да слезе от колата и видя отражението си в огледалото.

„Боже мой…“

Русата й коса, която по принцип сплиташе на плитки, тази сутрин бе прибрана в небрежна опашка. Няколко непокорни кичура допълнително подсилваха неугледния й вид. Дори очилата й с черни рамки стояха накриво на носа й. В момента приличаше досущ на пияна студентка, връщаща се от карнавал.

Какво пък. Все едно как изглежда. Махна шнолата, разтърси дългата си до раменете коса, слезе от джипа и тръгна към главния вход.

Преди да стигне до вратата, друг звук привлече вниманието й — силно ритмично бръмчене. Обърна се към Мисисипи. Бял хеликоптер се носеше над върховете на дърветата. Приближаваше бързо.

Лорна се намръщи. В същия момент нечия ръка докосна рамото й и тя трепна, но пръстите на ръката я стиснаха успокояващо. Лорна погледна през рамо и видя своя шеф и наставник д-р Карлтън Метойър, директора на ЦИЗВО. Не беше чула приближаването му заради шума на хеликоптера.

Метойър беше тридесет години по-възрастен от нея, висок и жилав, с гъста бяла коса и добре поддържана сива брада. Родът му живееше в района толкова отдавна, колкото и родът на Лорна — и двамата можеха да проследят корените си чак до креолската колония Кейн Ривър, съчетание от френско и африканско потекло.

Д-р Метойър заслони очите си и се загледа към небето.

— Имаме си компания.

Хеликоптерът несъмнено идваше към ЦИЗВО. Прелетя над съседната поляна и започна да се спуска. Беше малка машина „Ей-Стар“, с поплавъци вместо обичайните плъзгачи. Лорна разпозна зелената ивица на белия фон. След урагана Катрина повечето жители на Ню Орлиънс познаваха това обозначение. Хеликоптерът бе на Граничен патрул; стотици като него изиграха жизненоважна роля в спасителните операции и въдворяването на сигурност след катастрофата.

— Какво търсят тук? — попита тя.

— Теб, мила. Ще те откарат.

Хеликоптерът се издигна, стомахът на Лорна се преобърна — не толкова от движението, колкото от чиста паника, и тя се вкопчи в облегалките на седалката. Засилващият се рев на роторите проникваше през слушалките. Имаше чувството, че се изкачва с асансьор. Асансьор, прикрепен към ракета.

Никога не бе обичала височините, по принцип мразеше да лети, а возенето в летяща сенокосачка смяташе за върха на лудостта. Досега се беше качвала в хеликоптер само веднъж, по време на една експедиция в Южна Африка, чиято цел бе преброяването на слоновете в териториите до един резерват. Тогава се беше подготвила за полета с две хапчета „Ксанакс“, но въпреки това краката й бяха омекнали като спагети четири часа след кацането.