Джеймс Роллинс - Олтарът на Рая

А за днешното изпитание никой не я беше предупредил.

Докато хеликоптерът кацаше, д-р Метойър само й очерта най-общо ситуацията. Дори не й даде време да влезе и да провери азотните резервоари на проекта си. „Екипът вече пое нещата“ — успокои я той и добави, че ще наглежда работата лично и по-късно ще й съобщи подробностите по радиото.

„По радиото…“

Летяха извън обхвата на мобилните телефони. Осмели се да погледне през страничния прозорец. Хеликоптерът се наклони да завие и се откри широк изглед към Мисисипи. Пътуваха надолу по течението, като грубо следваха Голямата кална река — прозвище, особено уместно след бурята. Реката бе шоколадовокафява от гъстата тиня и се носеше на водовъртежи към Мексиканския залив.

Летяха към делтата, където всичките тези наноси — тиня, глина, пясък и почва — се изхвърляха и наслагваха в залива, образувайки над милион и двеста хиляди хектара крайбрежни мочурища и солени блата. Районът беше особено важен не само за околната среда като дом на огромна и сложна екосистема, която можеше да се проследи до юрския период, но и като икономическа зона. Тук се добиваше голяма част от морската храна на Съединените щати, както и почти двадесет процента от петрола на страната.

Делтата бе също така и слабото звено в държавната граница. Плетеницата острови, лъкатушещи ръкави и затънтени рибарски докове я правеха рай за всякакви контрабандисти и трафиканти. Департаментът по вътрешна сигурност бе обявил района за особено опасен и подпомагаше усилено отдела на Граничен патрул в Ню Орлиънс.

Според шефа й Граничен патрул претърсваше делтата след нощната буря. Контрабандистите често се възползваха от лошото време, за да внесат наркотици, оръжия, дори и човешки товар. Рано тази сутрин един патрул беше открил траулер, акостирал на един от външните острови. След огледа на съда бяха подали сигнал в ЦИЗВО.

Голяма част от съобщението си оставаше загадка дори за д-р Метойър. Не му бяха обяснили естеството на искането си, нито защо им е нужен не друг, а именно Лорна.

Въпреки ужаса й от летенето в гърдите й постепенно се натрупваше гняв. В ЦИЗВО имаше проекти, които бяха изложени на опасност. Какво правеше тук, във въздуха, насред нищото? Гневът й се засилваше, подклаждан от безпокойството й. Какво ставаше? Защо бяха поискали именно нея? Не познаваше никого от Митници и гранична охрана.

Единствените отговори се намираха в края на този полет.

Вграденото в слушалките радио изпращя и пилотът — носеше зелена униформа с пагони на служител от Въздушната и морска част на Граничен патрул — посочи към хоризонта. Беше се представил, но тя не бе чула името му.

— Доктор Полк, след малко кацаме.

Тя кимна и впери поглед напред. Изумрудените води на блатото бяха нашарени от плетеница островчета и полуострови. По-навътре в Залива тъмната линия при хоризонта бележеше редицата по-големи бариерни острови, които предпазваха крайбрежните плитчини и тресавищата.

Но те нямаше да летят чак дотам.

Забеляза блестящо бяло корабче, закотвено край един от малките острови. „Най-сетне.“ Докато се спускаха към него, забеляза също и стар риболовен траулер, заседнал в пясъка. Беше се ударил достатъчно силно в сушата, за да събори няколко дървета и да излезе наполовина от водата. Явно бе запратен към острова от бурята.

Хеликоптерът се снишаваше бързо. Лорна отново се вкопчи в облегалките на седалката. Беше чела, че повечето въздушни злополуки се случват при излитане и кацане. Точно сега не й се искаше да си припомня подобна статистика.

На няколко метра от водата спускането се забави, въртящите се перки вдигнаха малки вълнички и после поплавъците докоснаха водата с лекотата на кацаща в спокойно езеро патица. След няколко завъртания на различни ключове воят на перките започна да утихва.

— Моля, останете на мястото си — каза пилотът. — Изпращат „Зодиак“ да ви вземе.

И кимна към прозореца. Лорна погледна и видя малка гумена лодка, която потегли от острова и се понесе към тях. След минута мъж със същата зелена униформа й помогна да слезе от хеликоптера и да се прехвърли в нея.

Лорна седна. Изпитваше облекчение, но в същото време продължаваше да усеща парещия въглен в корема си. Заслони очите си с длан и се загледа в приближаващия се бряг, търсеше някакъв отговор за това загадъчно и внезапно повикване.

Утрото вече ставаше топло: слънцето разкъсваше облаците и разкриваше синьото небе. Денят обещаваше да е типичната за Луизиана парна баня. Лорна нямаше абсолютно нищо против. Задиша дълбоко, за да се успокои, и с наслада пое възсолената миризма на разлагащи се листа, мокър мъх и мътна морска вода.