Джеймс Роллинс - Олтарът на Рая

Тъкмо се канеше да попита ядосано защо са я извикали тук, но вместо това от устата й се отрони нещо друго.

— Джак?

Пълните, но определено мъжки устни се стегнаха и той едва забележимо кимна. Нейната представа за него също се промени с внезапното откритие. Гневът се стопи, заместен от нещо по-студено и неловко. Бяха минали повече от десет години, откакто го беше видяла за последен път. Тогава тя бе втори курс в гимназията, а той — в четвърти.

Макар всъщност да не го бе познавала добре — две години са непреодолима разлика на онази възраст, особено в училище — двамата бяха свързани по далеч по-мрачен начин. Връзка, която Лорна искаше да си остане завинаги в миналото.

Ако можеше да се съди по изражението, преминало като облак през лицето му, той като че ли споделяше чувствата й. Но така или иначе, сега не бе време да ровят в старите рани.

— Доктор Полк — сковано рече той. Акцентът му се засили, гласът му стана по-дрезгав. — Повиках ви, защото… защото не знаех кой друг има необходимите познания, за да ни обясни на какво се натъкнахме.

Лорна се овладя и също мина на професионална вълна. Може би така бе най-добре. Преглътна и погледна към траулера. Беше благодарна, че може да откъсне очи от Джак.

— Какво сте намерили?

Той се обърна и я поведе към кораба. От палубата бе спусната въжена стълба. Джак се качи първи — движеше се с лекота. Лорна много добре си даваше сметка за силните мускули на краката и гърба му. Щом той изчезна през релинга, един от хората му задържа долния край на стълбата, за да може тя да се изкачи по-лесно.

Горе Джак й помогна да стъпи на палубата. Двама мъже стояха на пост до една врата, водеща към трюма. Единият подаде на Джак фенерче.

— Сър, свалихме и фенер долу, но въпреки това си остава ужасно тъмно.

Джак включи фенерчето и направи знак на Лорна да го последва.

— Внимавайте с кръвта по стълбата.

Лъчът освети тъмна ивица по края на стъпалата. Сякаш нещо беше завлякло някого в трюма.

Лорна изведнъж изгуби каквото и да било желание да слиза долу.

— Не открихме трупове — каза Джак, сякаш усетил смущението й. Или пък просто й обясняваше подробности от случая.

Тя го последва по стълбата и по тесния коридор след нея.

— Държали са ги в клетки в главния трюм.

Лорна не си направи труда да пита какво са държали в клетки. Вече долавяше познатата миризма на менажерия. Движеха се тела, чуваше се шумолене, мяукане, рязък писък на птица.

Започна да разбира защо са я извикали. Контрабандата на екзотични животни бе индустрия за милиарди, нареждаща се непосредствено след трафика на оръжие и наркотици. За съжаление Съединените щати бяха един от водещите потребители на подобни стоки — една трета от продажбите се осъществяваха на територията на страната.

Миналата седмица беше чела за разбиване на важна група трафиканти, специализирани в доставката на редки видове тигри. В случая двойката от Мисури не внасяла големите котки за домашни любимци, а за части. Вкарвали контрабандно тигрите, след което ги колели. Кожите на леопарди, тигри и лъвове можеха да достигнат цена до двадесет хиляди долара. Но това не бе всичко. Подобно на някакви касапи, те продавали всичко — тигрови пениси, които се стривали за афродизиак, кости като цяр срещу артрит. Нищо не отивало на вятъра. Жлъчни мехури, черен дроб, бъбреци, дори зъби. Накрая се оказвало, че мъртвите котки стрували много повече от живите.

Гневът отново се надигна в гърдите й.

Ниското дълго помещение се осветяваше от фенер. От двете страни бяха подредени клетки от неръждаема стомана; по-големите в дъното все още се губеха в сенките. Лорна ахна от размерите на контрабандната операция. Вече бе ясно защо се нуждаеха точно от нея — ветеринар със специалност екзотични животни.

Джак се обърна и насочи лъча на фенерчето към най-близката клетка.

Тя погледна натам и веднага разбра, че дълбоко греши.

Джак Менард изучаваше реакцията й.

Очите на Лорна се бяха разширили от шок и ужас. Тя прикри уста с длан. Но само за момент. След първоначалната изненада Джак разпозна и блясък на загриженост. Очите й се свиха, устните й се стегнаха. Лорна замислено пристъпи към клетката.

Той застана до нея и прочисти гърлото си.

— Що за маймуни са това?

— Cebus apella — отвърна тя. — Кафяви капуцини, от Южна Америка.

Джак се загледа в двете животинки в малката клетка — клечаха в собствената си мръсотия, свити и уплашени в задната част на клетката. Крайниците и гърбовете им бяха тъмнокафяви като шоколад, лицата и гърдите — по-светли, а на главите им сякаш имаше черни кепета. Бяха толкова мънички, че можеха да се поберат в шепата му.