Джеймс Роллинс - Олтарът на Рая

Птицата отново скочи на пръчката си и забърбори нещо на испански. Тази черта на папагала — способността да имитира — си беше останала непокътната. След секунди птицата започна да рецитира поредица числа на английски. Произношението и дикцията й бяха абсолютно човешки, макар да произнасяше думите малко по-остро и по-високо.

— … три едно четири едно пет девет две шест пет…

Продължиха нататък, но Лорна изведнъж се закова на място и се обърна към кафеза. Птицата продължаваше да грачи числата. Редеше ги едно след друго, без прекъсване.

— Какво има? — попита Джак.

— Папагалът… първите числа… не съм сигурна…

— Какво?

— Три едно четири едно пет. Това са първите цифри на числото пи. Три цяло и четиринайсет.

Джак имаше достатъчно спомени от уроците по геометрия в гимназията, за да си спомни как продължаваше пи.

3,1415…

Папагалът продължаваше нумерологичната си тирада.

— Пи е изчислено до повече от един трилион цифри — благоговейно рече Лорна. — Много ми се иска да проверя дали числата, които повтаря папагалът, са правилни. И ако е така, колко дълга последователност е запомнил.

Птицата продължаваше, без да спира, а Джак забеляза, че трюмът се е смълчал. Мяученето, ръмженето, дори мърдането на другите животни престанаха, сякаш те също се бяха заслушали. Отразяващи светлината очи сякаш наблюдаваха внимателно двамата човеци от тъмните клетки.

Джак поклати глава и продължи напред. Имаше да разследва престъпление.

— Онова, което всъщност искам да ти покажа, е ето тук.

Поведе я към по-големите клетки в задната част на трюма. В първата имаше агне сукалче с майка му. Но вместо да е къдрава вълна, козината на животните висеше право надолу, по-скоро като на як, отколкото на овца. Джак обаче явно искаше да покаже на Лорна нещо друго.

Опита се да я подкани да продължи, но тя спря при следващата клетка. Обитателят й лежеше сковано на една страна на покрития със сено под, с опънати крака и широко отворени неподвижни, мъртви очи. Приличаше на миниатюрно пони, но не по-голямо от кокер шпаньол.

— Виж му копитата — рече Лорна. — Разчленени са. Има четири пръста на предните крака и три на задните. Най-ранният прародител на съвременния кон, хиракотериумът, е бил с размерите на лисица и с подобни лапи.

Приклекна да огледа трупа. Копитото на единия крак беше откъснато. На главата имаше следи от пресни удари, сякаш животното бе изпаднало в паника и се бе блъскало в решетките, преди да умре.

— Сякаш нещо го е уплашило до смърт — отбеляза тя.

— Досещам се какво може да го е направило. — Джак тръгна към най-задната част на трюма. — Ела.

Тя го последва. В гласа й се появи раздразнение, примесено с дълбок гняв.

— Какво са правили тези хора? И всъщност как са го направили?

— Надявах се, че ще можеш да ми отговориш тъкмо на този въпрос. Но имаме и един по-голям и непосредствен проблем.

Стигнаха последната клетка. Беше голяма, с дебели здрави решетки. На пода имаше пръсната слама, но вътре не се виждаше никакво животно.

— Когато дойдохме, намерихме вратата огъната и отворена.

— Значи нещо е избягало? — Лорна погледна назад към коридора и стълбите, явно сетила се за кървавата следа.

— Трябва да ни кажеш какво е било — рече Джак.

Тя се обърна към него и се намръщи.

— Как?

Джак посочи нещо, заровено под купчина сено. Чу се немощно мяукане.

Лорна го погледна, лицето й беше блеснало от любопитство. Джак отвори вратата и я предупреди:

— Внимавай.

Лорна се наведе и влезе през ниската врата. Вътре беше достатъчно високо, за да стои изправена, но въпреки това тя остана леко приведена. По-голямата част от сеното бе струпана в дъното. Тя огледа преценяващо вмирисаната на урина клетка и се постара да не настъпи пихтиестата купчина изпражнения, в които се виждаше слуз.

Каквото и животно да бе държано затворено тук, беше ясно, че е било болно.

Купчината сено се размърда — нещо се мъчеше да се скрие от нея. Притисна се в ъгъла и не можеше да избяга по-надалеч. Мяукането бе спряло.

Лорна пристъпи напред, клекна и внимателно дръпна сеното. Пред нея се появи белоснежна козина с едва забележими сиви петна. Дълга опашка беше увита около свитото уплашено телце. Малките котешки уши бяха свити плътно до главата.

— Малко на леопард или ягуар — прошепна тя.

— Само че бяло — обади се стоящият на входа Джак. — Като някакъв албинос.

Лорна се вгледа в измъчените сини очи на малкото.