Брандън Сандърсън - Брендон Сандерсон Ритматистът 1

Създанието я огледа, после я грабна от пръстите на Джоел и я вдигна на светлината да разгледа часовниковия механизъм вътре.

— Джоел, знаеш ли защо времето е толкова объркващо за някои от нас?

Джоел не отговори.

— Защото е сътворено от човека. Той го е разделил. Няма нищо истински важно в една секунда или една минута. Това са изкуствени деления, измислени от човека, фабрикувани. Ала в човешките ръце тези неща добиват живот . Минути, секунди, часове. Случайното става закономерност. А тези закономерности могат да са обезпокоителни за някой, който не е човек. Объркващи. Плашещи.

Той подхвърли монетата на Джоел и продължи:

— Други от нас пък се стараем повече да разберем, защото рядко се боим от нещата, които разбираме. А сега те моля да ме извиниш, но имам да печеля състезание.

Джоел безпомощно гледаше как съществото, което някога е било Нализар, изчезна нагоре по стълбите, за да се срещне с останалите преподаватели. То се беше провалило, но не личеше да е някой, който разполага само с един план в действие.

Какво планираше Нализар за своя личен отбор от ученици? Защо му беше да създава група млади ритматисти, които да са лоялни към него? Победителите в Мелето щяха да получат важни постове в Небраск. Да станат водачи…

Прахове , рече си Джоел и се втурна към арената. Трябваше да направи нещо, но какво? Никой нямаше да му повярва за Нализар. Не и сега.

Учениците вече бяха разположени на полето — някои сами, други в отбори. Джоел забеляза Мелъди, която за беда бе изтеглила много лошо място, близо до самия център на арената. Обградена от врагове, тя трябваше да се отбранява от всички посоки едновременно.

Мелъди стоеше на колене, обронила глава, унило прегърбена. Джоел се почувства толкова зле, че стомахът му се сви.

Ако учениците на Нализар спечелеха Мелето, онези от тях, които щяха да идат в Небраск за последната учебна година, щяха да получат постове с власт над други ученици. Нализар искаше да победят — искаше неговите хора да контролират и да управляват. А това не биваше да се допуска.

Не биваше учениците на Нализар да победят в това Меле.

Джоел се озърна. Екстън бъбреше с неколцина от градските чиновници, които щяха да са му помощници в съдийстването. Те щяха да наблюдават и да имат грижата при пробив в някой от защитните кръгове ритматистът вътре да бъде дисквалифициран.

Джоел пое дъх и отиде при Екстън.

— Има ли правило, което забранява участието на неритматисти в Мелето?

Екстън се сепна.

— Джоел? Това пък какво беше?

— Има ли такова правило?

— Добре де, няма. Но трябва да си ученик на някой от професорите ритматисти. А всъщност сред неритматистите няма такъв случай.

— С изключение на мен — отвърна Джоел.

Екстън примигна.

— Е, да, предполагам, че работата ти като асистент в разследването на Фич като летен избираем предмет технически те прави негов ученик. Джоел, глупаво ще е неритматист да излезе да се състезава!

Джоел огледа арената. Тази година участваха към четиридесет ученици.

— Влизам в отбора на професор Фич — съобщи Джоел. — Ще заема място на полето при Мелъди.

— Ама… тоест…

— Просто ме запиши, Екстън — рече Джоел и изтърча на арената.

Появата му предизвика голямо объркване. Учениците гледаха, публиката бръмчеше. Мелъди не го видя. Все още беше на колене и със сведена глава. Не забелязваше шепота и случайния смях, предизвикани от влизането на Джоел.

Големият часовник на стената би и отмери точния час. Беше пладне и когато отзвучеше дванадесетият звънец, учениците можеха да почнат да рисуват. Когато те опряха тебеширите си в черния каменен под, се чуха четиридесет изтраквания. Мелъди колебливо се пресегна.

Джоел коленичи и хлопна своя тебешир до нейния.

Тя стреснато вдигна поглед.

— Джоел? Какво правиш , праховете да го вземат?

— Сърдя ти се.

— А?

— Излезе тук да те унижават и даже не ме покани!

Мелъди се смути и после се усмихна.

— Идиот. Нищо няма да ми докажеш, като паднеш по-бързо от мен.

— Нямам намерение да падам — отговори Джоел и вдигна своя син тебешир. Чукна шестият звънец. — Просто рисувай след мен.

— Тоест?

— Повтаряй. Мелъди, нали цяло лято се упражняваше да прекопираш! Обзалагам се, че го можеш по-добре от всички тук. Където видиш синьо, повтаряй с бяло.

След кратко колебание по лицето на Мелъди се разля широка пакостлива усмивка.

Звънна дванадесетият звънец и Джоел почна да чертае. Направи голям кръг около двамата и тя повтори съвършено точно. Джоел свърши и спря.