Брандън Сандърсън - Брендон Сандерсон Ритматистът 1

— Добре казано — съгласи се Мелъди. После се намуси.

— Какво? — попита Джоел.

Тя посочи към малка група хора в ритматически кители. Сред тях Джоел позна брат ѝ Уилям.

— Родителите ти?

Тя кимна.

Не изглеждаха ужасни хора. Вярно, майката имаше елегантна прическа и безупречен грим, а бащата — почти съвършена ъгловата брадичка и величествена стойка, но…

— Струва ми се, че те разбирам — каза Джоел. — Трудно е да покриваш стандартите им, а?

— Аха. Вярвай ми. По-добре е да си син на майстора на тебешир.

— Ще гледам да не го забравям.

Тя въздъхна театрално, когато родителите и брат ѝ влязоха през вратите.

— Май по-добре да вървя да си понеса унижението.

— Сигурен съм, че каквото и да стане, ще го направиш зрелищно — отговори Джоел.

Тя си тръгна. Джоел се канеше да я последва, когато забеляза група ритматисти. Дванадесет, с червени ризи и бели панталони и поли. Отборът на Нализар.

Водеше ги самият професор. Как стана така, че просто по асоциация той беше способен да накара учениците си да изглеждат по-надменни и по-затворени? Нализар застана на прага със скръстени ръце, а учениците влизаха един по един.

Джоел стисна зъби и се насили да влезе след професора. Забеляза го как минава по късия коридор вдясно и се насочва към стълбището за наблюдателната зала.

Джоел забърза след него. Сега залата беше празна, но през вратите към арената се чуваше жуженето на хората.

— Господин професоре — продума Джоел.

Нализар се обърна, но само го погледна и продължи по пътя си.

— Професоре, искам да се извиня.

Нализар отново се обърна и сега задържа очи върху Джоел, сякаш го виждаше за пръв път.

— Искаш да се извиниш, че казваше на хората, че аз съм похитителят.

Джоел пребледня.

— Да — продължи Нализар, — чух за твоите обвинения.

— Хмм, сбърках. Съжалявам.

Нализар мръдна вежда и това беше единственият му отговор. От него приличаше на приемане на извинението.

— Дойдохте тук, в Армедиус, за да преследвате Хардинг — каза Джоел.

— Да. Знаех, че нещо е изтървано, но в Небраск никой не ми вярваше. Хардинг ми се стори най-вероятният кандидат. Накарах властите да ме освободят по някакъв незначителен повод и дойдох тук. Когато почнаха да изчезват хора, разбрах, че съм прав. Забравеният обаче може да е лукав и на мен ми трябваха доказателства, за да мога да го обвиня. Все пак, както може би си разбрал, да се обвиняват невинни е ужасно неприятно.

Джоел стисна зъби.

— А какво беше той?

— Забравен — отговори Нализар. — Чети вестници. Там ще научиш достатъчно.

— Не са им известни подробностите. Никой няма да говори за тях. Надявах се…

— Не съм склонен да разговарям с неритматисти за подобни неща — сопна се Нализар.

Джоел пое дълбоко дъх.

— Добре.

Нализар пак вдигна вежда.

— Не искам да се караме, професоре. Все пак, работихме с една и съща цел. Ако си бяхме помагали, може би щяхме да постигнем повече.

— А най-много ще постигнем, ако не ми се пречкаш. Без твоето зле планирано поливане с киселина щях да имам силата да победя онзи глупак Хардинг. Сега, ако ме извиниш, трябва да тръгвам.

Нализар се обърна.

Щях да имам силата ли? , замисли се Джоел.

— Професоре?

Нализар спря.

— Сега пък какво има? — попита той без да се обръща.

— Само исках да Ви пожелая късмет — какъвто имахте преди две нощи.

— Какъв късмет съм имал тогава?

— Факта, че Хардинг не стреля по Вас — обясни Джоел. Той стреля по Фич. А срещу Вас не вдигна оръжието си, въпреки че не разполагахте със Забранителна линия, която да спре куршума.

Нализар мълчеше.

— Имахте и късмет, че не Ви нападна с тебеширчетата, докато лежахте в несвяст. Не Ви обърна внимание и се зае с учениците. Ако бях на негово място, първо щях да превърна в тебеширче основната заплаха — обучения опитен ритматист.

Джоел вирна глава. Изговаряше заключенията, преди да осъзнае какво прави. Прахове! Тъкмо се извиних и пак го обвинявам! Наистина съмобсебен от този човек.

Тъкмо се канеше да оттегли думите си, но замръзна, когато Нализар се обърна малко и лицето му остана в сянката.

— Интересни заключения — каза професорът тихо и без подигравка.

Джоел залитна.

— Някакви други теории? — попита Нализар.

— Аз… — заекна Джоел. — Хардинг. Нещото, което го контролираше, не изглеждаше много… умно. Затвори се зад собствените си Забранителни линии и не координираше своите тебеширчета, което позволи на двама ни с Мелъди да избягаме. Не говореше — само ръмжеше и опитваше да вика.