П. Удхаус - Пълен напред, Джийвс

— Много грешиш за онова сако, Джийвс.

— Въпрос на мнение, сър.

— Когато се явих с него в казиното в Кан, красиви жени се побутваха и си шепнеха „Кой е този?“

— Обноските в казината на Континента са печално известни с ниските си изисквания, сър.

— А снощи, като го описвах на Понго, той се прехласна.

— Наистина ли, сър?

— Както и всички останали. Нямаше човек да не се съгласи, че съм се сдобил с чудесна премяна. Нито един не остана на особено мнение.

— Наистина ли, сър?

— Убеден съм, че с течение на времето ще свикнеш с това сако и ще го заобичаш, Джийвс.

— Боя се, че това няма да стане, сър.

Предадох се. В такива случаи е безсмислено да се спори с Джийвс. „Магарешки инат“ е изразът, който се натрапва в съзнанието. Въздишаш й отминаваш.

— Добре, да се върнем на дневния ред. За известно време не мога да отида нито в Бринкли Корт, нито където и да било другаде. Това е окончателното ми становище. Знаеш ли какво, Джийвс? Я ми дай бланка и молив. Ще й телеграфирам, че смятам да я ощастливя другата или по-другата седмица. Ще трябва да стиска зъби и да опита да издържи няколко дни без мен. Нужна е само сила на волята.

— Да, сър.

— Чудесно тогава. Ето текстът: „Очаквай ме точно след две седмици“, или нещо в този смисъл. Това трябва да я успокои. Би ли се разходил до близката поща да й изпратиш и с това случаят приключва.

— Разбира се, сър.

Тъй минаваше дългият ден, докато най-сетне дойде време за партито на Понго. Докато разговаряхме по въпроса предишната вечер, той ме увери, че този гуляй е заплануван в мащаби, които да накарат човечеството да загуби равновесие и трябва да призная, че съм участвал и в по-малко разточителни мероприятия. Минаваше четири, когато се прибрах у дома, подпрял очи с клечки. Спомням си само, че пипнешком намерих леглото, пропълзях в него и още не бях докоснал възглавницата с циментовия блок, който крепях на рамене, когато ме разбуди отварянето на вратата.

Животът в мен едва мъждукаше, но все пак успях да открехна един клепач.

— Чай ли ми носиш, Джийвс?

— Не, сър. Госпожа Травърс е тук.

В следващия миг се разнесе тътен като при напор на силен вятър и родственицата ми прекоси прага с ураганна скорост, движена от собствената си пара.

Вярно казват за Бъртрам Устър, че макар никой да не е по-безмилостно критичен към родствениците си от него, то и никой друг не им признава с по-голяма готовност достойнствата, когато такива са налице. Ако сте следили моите мемоари с нужното внимание, неминуемо ви е направило впечатление колко често съм намирал повод да подчертая, че леля Далия е голяма работа. Тя е същата, която взе милия чичо Том Травърс за втори съпруг в годината, когато Блуботъл спечели големите надбягвания в Кембриджшир. Същата, която веднъж ме накара да напиша статията „Как се облича добре облеченият мъж“ за списанието, което издава — „Будоарът на Милейди“. Надарена е с широка искрена душа и с нея е удоволствие да си имаш вземане-даване. В душевния й градеж няма и следа от онази ужасна жилка, която превръща екземпляри като леля ми Агата в проклятието на Великобритания и поголовна заплаха за цивилизования свят. Изпитвам към леля Далия най-горещо уважение и винаги съм ценял нейната човечност и готиност.

Затова можете да си представите колко се шашардисах, когато я видях край леглото си в такъв безбожен час. Гостувал съм и нееднократно и тя е напълно наясно с навиците ми. Знае, че не приемам преди сутрешната дажба чай. Това нахлуване в Будоара ми в момент, когато уединение и покой са от най-съществено значение, едва ли бе знак, че е в обичайната си добра форма.

Освен това каква работа можеше да има в Лондон? Ето това се питах аз. Когато една съвестна домакиня и съпруга се завърне у дома след двумесечно отсъствие, от нея едва ли се очаква да хукне за столицата още на следващия ден. Редно е да угажда на съпруга си, да води преговори с готвача, да нахрани котката, да среше кучето — с други думи да седи и да мирува. Погледът ми бе доста размътен, но все пак се опитах — доколкото позволяваше обстоятелството, че клепачите ми се бяха слепнали — да я изгледам строго и укорително.

Тя обаче не схвана вложения в погледа ми упрек.

— Ставай, Бърти, магаре такова! — ревна с глас, който ме фрасна между очите и изскочи през тила ми.

Ако леля Далия има някакъв недостатък, той е навикът и да се обръща към човек, с когото се намира лице в лице, сякаш го е забелязала на отсрещния хълм по време на лов. Това несъмнено е непоправима последица от времето, когато всеки ден, който не е прекарвала в преследване на някоя нещастна лисица из полята, е минавал в очите й за безсмислено пропилян. Хвърлих и още един строг и укорителен поглед и този път тя загря. За жалост обаче слезе до нивото на лични нападки.