П. Удхаус - Пълен напред, Джийвс

— Какво си запремигвал насреща ми така отвратително? — кресна тя и продължи, вперила в мен поглед, с какъвто Гъси би съзерцавал отклонил се от стандартите на красотата тритон. — Чудя се, Бърти, дали имаш някаква представа колко гнусно изглеждаш? Кръстоска между оргия в долнопробен филм и низша форма на блатен организъм. Снощи явно си безчинствал.

— Присъствах на другарска среща — отвърнах с хладно достойнство. — Рожденият ден на Понго Туисълтън. Не можех да не отида. Благородството задължава, или както се изразяват французите, noblesse oblige .

— Хайде, ставай и се обличай.

Явно не бях чул добре.

— Да стана и да се обличам?

— Да.

Обърнах се в леглото с немощно стенание и в този миг влезе Джийвс с подкрепителната течност. Впих пръсти в чашата като удавник в сламена шапка. Една, после две дълбоки глътки и се почувствах няма да кажа възстановен, защото след рожден ден като Понговия не се възстановяваш от чаша чай, но все пак достатъчно очовечен, за да съсредоточа ума си върху страшното нещо, което ми се случваше. И колкото повече го напрягах, толкова по-малко схващах сценария.

— Какво е това, лельо Далия? — запитах аз.

— Прилича ми на чай — бе нейният отговор. — Но ти знаеш най-добре. Ти го пиеш.

Ако не се боях да разлея животодаряващата течност, несъмнено щях да махна нервно с ръка.

— Не какво съдържа тази чаша. А дето нахлуваш посред нощ и ме караш да ставам, да се обличам и какви ли не други кукувщини.

— Нахлух, както ти се изрази, защото телеграмите ми не произведоха очаквания ефект. А ти казах да станеш и да се облечеш, защото искам да станеш и да се облечеш. Дошла съм да те отведа със себе си. Каква наглост — да ми телеграфираш, че ще дойдеш догодина! Идваш сега. Имам работа за теб.

— Но аз не искам работа.

— Какво искаш, моето момче, и какво ще получиш са две коренно различни неща. В Бринкли Корт те чака мъжка работа. Бъди закопчан до последното копче след двайсет минути.

— Но аз просто не мога. Чувствам се ужасно.

Тя се позамисли.

— Да — рече накрая. — Май елементарната човечност изисква да ти дам ден-два да даврандисаш. Добре, ще те очаквам най-късно на трийсето число.

— Ама недей така, какво става тук? Как така работа? Защо работа? Каква работа?

— Ще ти кажа, само млъкни. Съвсем лека, приятна работа. Ще ти хареса. Чувал ли си за Маркетснодсбърийското начално училище?

— Никога.

— Това е началното училище в Маркет Снодсбъри.

Толкова и аз бях прозрял и й го казах.

— Откъде да знам, че ум като твоя ще схване така бързо? — оправда се тя. — Значи Маркетснодсбърийското начално училище е началното училище в Маркет Снодсбъри. Аз съм в съвета на управителите.

— Искаш да кажеш на управителките.

— Не искам да кажа на управителките. Слушай, магаре безподобно. Имаше ли Съвет на управителите в Итън? Имаше. Е, и в Маркетснодсбърийското начално училище също има и аз съм негов член. Та ми възложиха да организирам раздаването на годишните награди. То ще се състои на последния или трийсет и първия ден на този месец. Дотук схвана ли?

Отпих още ободрителна течност и наклоних елегантно глава. Дори след рожден ден на Понго Туисълтън съумявах да схващам прости факти като тези.

— Следвам неотлъчно мисълта ти. Естествено, че разбирам какво говориш. Маркетснодсбърийското… начално… училище… Съвет на Управителите… Връчване на награди… Всичко е ясно. Но какво общо имам аз с това?

— Ти ще раздадеш наградите.

Аз се оцъклих. В думите и нямаше смисъл. Звучаха като безцелен брътвеж на леля, стояла на припек без шапка.

— Аз?!

— Ти.

Отново разтворих широко очи.

— Как така аз?

— Ей така ти. Лично.

Ококорих се за трети път.

— Ти ме будалкаш.

— Не те будалкам. Нищо не е в състояние да ме накара да се будалкам с отврат като теб. Викарият щеше да свърши работата, но когато пристигнах у дома, заварих писмо, че си бил навехнал копитото и няма да може. Можеш да си представиш в каква тревога ме хвърли тази новина. Телефонирах къде ли не, но никой не иска да се заеме. И тогава изведнъж се сетих за теб.

Реших да пресека цялата тази недостойна претенции още в корен. Никой не е по-готов от Бъртрам Устър да услужва на достойна леля, но има граници, и то рязко и точно очертани.

— Значи си въобразяваш, че ще ръся награди в това твое скапано училище?

— Да.

— И ще произнеса реч може би?

— Колко си схватлив.

Тук бе моментът да се изсмея саркастично.

— За Бога, не му е сега времето за гаргара — раздразни се тя. — Въпросът е крайно сериозен.