П. Удхаус - Пълен напред, Джийвс

Гласът се точеше като претоплен петмез и дори да не го бях разпознал мигновено като принадлежащ на Мадлин Басет, пак щях да разбера, че не е на мъжа, с когото копнеех да се сблъскам. Защото фигурата пред мен носеше семпла рокля от туид и се бе обърнала към мен на малко име. А Джийвс, каквито и да бяха моралните му дефекти, никога не би хукнал да ме нарича Бърти, облечен в рокля.

Естествено, тя бе последният човек, с когото изгарях от нетърпение да общувам след дългата нощ на седлото, но все пак успях да отговоря с вежливото „Привет!“.

Настъпи пауза, през която заразтривах прасците. Моите, разбира се.

— Значи все пак сте влезли? — попитах аз, като забелязах, че е сменила одеждите си.

— О, да. Около петнайсет минути след като ти тръгна, Джийвс се разтърси наоколо и откри ключа на задната врата върху перваза на кухненския прозорец.

— Ха!

— Какво?

— Нищо.

— Стори ми се, че каза нещо.

— Нищо не съм казвал.

И продължих да го правя. Защото в този момент, както често се случваше в присъствието на това момиче, разговорът секна. Нощният ветрец шепнеше, но Басет мълчеше. Чуруликаше птичка, ала от гърдите на Басет нито чурулик. Начинът, по който ме караше да немея бе наистина забележителен. Впрочем обратното също бе вярно. Брачният ни живот несъмнено щеше да е същински трапистки 26 26 Католически орден, основан през 1664 година във френския град Трап, налагащ на членовете си пълно мълчание, тежък труд и непрекъснати пости. — Б.пр. манастир.

— Виждала ли си някъде Джийвс? — най-сетне пробих аз.

— Да, в трапезарията е.

— В трапезарията ли?

— Сервира храната. Всички хапват яйца с шунка и пият шампанско… Каза ли нещо?

Не. Само изсумтях. Нещо в мисълта, че тези хора безгрижно гуляят, без да ги е еня дали съм влачен от кози или дъвкан от слонове, ме прободе като отровна стрела. Заприлича ми на Франция преди Революцията, когато надменните аристократи, затворени в замъците си, се тъпчели с храна, докато клетниците отвън страдали от грозен недоимък.

Тези високоморални разсъждения бяха прекъснати от гласа на Басет.

— Бърти.

— Тук съм!

Мълчание.

— Тук съм! — повторих аз.

Никакъв отговор. Цялата работа започна да ми прилича на телефонен разговор, по време на който стоиш със слушалка в ръка и викаш: „Ало! Ало!“, без да подозираш, че събеседникът ти е отишъл да пие чай.

Най-сетне тя се свести.

— Бърти, имам да ти казвам нещо.

— Какво?

— Имам да ти казвам нещо.

— Знам. Попитах „Какво?“

— О, стори ми се, че не си чул какво казах.

— Чух прекрасно какво каза, но не и какво имаш да ми кажеш.

— О, разбирам.

— Чудесно.

Изяснихме този въпрос. Въпреки това вместо да продължи, тя още веднъж си взе почивка. Стоеше, кършеше ръце и риеше чакъла с крак. Когато най-сетне заговори, тонът й бе впечатляващо приповдигнат.

— Бърти, четеш ли Тенисън?

— Само при неотложна нужда.

— Толкова ми приличаш на рицарите от кръглата маса в „Кралски идилии“.

Естествено, бях чувал за Ланселот, Галахад и останалите, но не виждах място за сравнение. Реших, че по всяка вероятност има предвид други хора.

— Какво искаш да кажеш?

— Имаш такова благородно сърце, такава възвишена душа. Толкова си великодушен и всеотдаен, същински рицар. Винаги съм го усещала у теб — ти си един от малкото истински рицари, които някога съм срещала.

Разбира се, дяволски трудно е да намериш подходящ отговор, когато някой те четка. Промърморих: „Тъй ли?“ и смутено разтърках меките си части. Настъпи поредното мълчание, нарушено само от остър стон в резултат на прекалено енергичната разтривка.

— Бърти.

— Ъ?

Чух я да преглъща мъчително.

— Бърти, ще бъдеш ли рицар и сега?

— Ами… Защо не? Какво имаш предвид?

— Ще те подложа на върховно изпитание. Ще те проверя, както малко мъже са били проверявани. Ще…

Това не ми хареса.

— Виж какво — със съмнение произнесох аз, — знаеш, че винаги ще се радвам да съм ти от полза, но току-що се връщам от мъчително колоездене и целият съм изтръпнал и схванат, особено в… както казах, доста съм изтръпнал и схванат. Ако искаш да ти донеса нещо от горния етаж…

— Не, не! Не разбираш.

— Което си е вярно…

— Ах, толкова ми е трудно… Как да ти го кажа?… Можеш ли да отгатнеш?

— Проклет да съм, ако мога.

— Бърти… освободи ме!

— Та аз да не съм те затварял!

— Освободи ме!

— Да те ос…

Внезапно включих. Явно умората бе задръстила възприятията ми.