П. Удхаус - Пълен напред, Джийвс

— Не, сър. Оставих го на господин Джийвс.

— Какво… Какво?!!

— Да, сър. Преди да тръгна насам. Господин Джийвс ми каза, че искал да се разходи из градината, преди да си легне. Обеща да остави ключа на перваза на кухненския прозорец.

Взирах се безмълвно в него. Очите му бяха ясни, главата — трезва. Нямаше вид на иконом, отдал се на алкохолни излишества.

— Искаш да кажеш, че през цялото това време ключът е бил в притежание на Джийвс?

— Да, сър.

Нямах думи. Гласът ми се удави в чувства. Бях объркан и нищо неразбиращ, но поне в едно нещо нямаше съмнение. По някаква неразгадаема засега причина, която обаче щеше да бъде най-щателно разнищена веднага щом успеех да изтласкам още петнайсет километра педалите на адската машина по самотните селски друмища и да докопам Джийвс на една ръка разстояние, същият се бе погаврил със стария работодател. Знаейки през цялото време, че може веднага да прекрати кризата, той бе държал леля Далия и останалите по неглижета, зъзнещи на ливадата пред къщата и — което е по-лошо — спокойно бе наблюдавал как младият господар потегля на изцяло безплодно и излишно трийсеткилометрово пътешествие с колело между тези два треперещи крака.

Не можех да повярвам, че е способен на подобна низост. Чичо му Сирил да. С извратеното си чувство за хумор чичо му Сирил напълно би бил способен на подобно деяние. Но Джийвс…

Метнах се на велосипеда и като сподавих стенанието, изтръгнало се от устните ми, когато натъртените нежни части на Бъртрам влязоха в допир с твърдата кожа на седалката, поех по обратния път.

Спомням си как веднъж Джийвс ми каза, не помня по какъв повод, а може и без повод, както често прави, че небесата не познавали ярост, по-силна от любов, преминала в омраза, ни пъкълът познавал стихия, сравнима с яростта на оскърбената жена 24 24 Прочут цитат от произведението на английския поет Уилям Конгрийв (1670–1729) „Старият ергенин“. — Б.пр. . До тази вечер смятах, че може и да е прав. Самият аз не съм оскърбявал жена, но Понго Тиусълтън веднъж оскърбил една от лелите си, като отказал категорично да посрещне синчето и Джералд на гара Падингтън, да го черпи един обяд и да го изпрати от гара Ватерло да вземе влака за училището си, та оттогава бял ден не видял. Бил засипан с писма, които трябвало да се прочетат, за да се повярва, че подобен език съществува в рамките на английския. Освен това получил две телеграми, преливащи от пиперливи изрази, както и изпълнена с горчивина пощенска картичка с изглед от Паметника на незнайния воин в Литъл Чилбъри.

Та, както вече ви казах, до тази вечер не бях поставял под съмнение истинността на горното твърдение. Струваше ми се, че палмата на първенството е плътно в ръцете на оскърбените жени и всички останали не могат да им стъпят на малкия пръст.

Но през въпросната нощ ревизирах мнението си. Ако искате да научите какви стихии е в състояние да роди адът, хвърлете едно око на човек, подложен на терзанията на дълго и ненужно пътуване в нощта връз велосипед без фар.

Отбележете думичката „ненужно“. Точно тя забиваше нажежени шишове в душата ми. Искам да кажа, че ако се налагаше да викам лекар, за да се спаси живота на болно от круп дете или да се прескочи до местната кръчма за свежи попълнения в случай на пресушаване на избата, никой не би се вкопчил в кормилото с по-голяма отзивчивост от Бъртрам. Същински Лохинвар 25 25 Млад шотландец от поемата на Уолтър Скот „Мармион“. Лохинвар се влюбил в една дама по време на сватбата й. Тя била обречена да се омъжи за „ленивец в любовта и страхливец на полето бойно“, но Лохинвар я метнал на седлото си и изчезнал с нея, преди младоженецът и слугите му да се съвземат от изумлението си. — Б.пр. , ни повече, ни по-малко. Но да те нацепят да въртиш педалите, за да удовлетвориш извратеното чувство за хумор на личния ти камериер, беше труден за преглъщане хап, та затова се цупих и сумтях от начало до край.

Тъй че въпреки усилията на провидението, закрилящо праведниците, да ме опази здрав и читав (с изключение на меките части), като отстраняваше от обратния ми път всякакви кози, слонове и дори бухали, един твърде намусен и гледащ накриво Бъртрам най-сетне пусна котва пред парадния вход на Бринкли Корт. А когато от верандата изникна да ме посрещне смътна фигура, аз се приготвих да отприщя бесовете, бушуващи в сърцето и душата.

— Джийвс! — ревнах гръмогласно.

— Аз съм, Бърти.