П. Удхаус - Пълен напред, Джийвс

— Точно така — потвърди той. — Бърти винаги е бил страхотен велосипедист. Помня, че в Оксфорд имаше навика след празничните ни гуляи да се съблича гол, да кара колело из двора и да пее вариететни песни. Едновременно си дереше гърлото и въртеше невероятно бързо педалите.

— Значи и сега може да ги върти невероятно бързо — оживено откликна леля Далия. — И никоя бързина няма да ми се стори прекалено бърза. Ако настоява, може и да пее. Но с дрехи или гол, с песен на уста или не, да тръгва незабавно!

Успях да си възвърна дар словото.

— Но аз не съм карал от години!

— Крайно време е да започнеш отново.

— Вероятно съм забравил…

— Като паднеш веднъж-дваж, на бърза ръка ще си припомниш. Така се учи човек.

— Но до Кингъм има неизброими мили.

— Затова колкото по-бързо потеглиш, толкоз по-добре.

— Ама…

— Бърти, миличък.

— Но, по дяволите…

— Бърти…

— Да, но, такова…

— Бърти!

Така въпросът се уреди. Закрачих унило в мрака, придружен от Джийвс, а леля Далия ми заръча на изпроводяк да си представя, че съм човекът, отнесъл добрата вест от Екс до Гант 23 23 На остров Екс в Атлантическия океан, близо до френския бряг, Наполеон I се предава на англичаните (1815). Новината била отнесена на Уелингтън в белгийския град Гант. — Б.пр. . Тоз пък не бях го чувал.

— Така значи, Джийвс — казах аз с натежал от студенина и горчивина глас, когато стигнахме до навеса, — това е резултатът от великия ти замисъл! Тъпи, Анджела, Гъси и Басет все още не си говорят, а мен ме чака тринайсет километра въртене на педали…

— Петнайсет, сър.

— Петнайсет километра нататък и петнайсет километра обратно.

— Съжалявам, сър.

— Каква полза от съжаленията ти? На какво ще си друсам кокалите?

— Сега ще ви го донеса, сър.

Изкара колелото изпод навеса. Изгледах го кисело.

— Къде е фарът?

— Опасявам се, че няма фар, сър.

— Няма фар?

— Да, сър.

— Но без фар мога да претърпя страшна катастрофа. Представи си, че се блъсна в нещо? — Млъкнах и ледено се втренчих в него. — Усмихваш се, Джийвс. Тази мисъл те забавлява значи?

— Извинете, сър. Сетих се за една история, която чичо ми Сирил обичаше да разправя, когато бях малък. Нелепа историйка, сър, макар че винаги съм я намирал за презабавна. Според чичо Сирил, двама мъже, наречени Никълс и Джаксън, тръгнали към Брайтън с колело-тандем и имали нещастието да се сблъскат с цистерна, пълна с бира. Когато спасителният отряд пристигнал на местопроизшествието, открил, че двамата така плътно са се забили един в друг, че било невъзможно да ги сортират правилно. И най-острият поглед не можел да различи коя част от останките е на Никълс и коя на Джаксън. Затова скалъпили, каквото могли, и нарекли резултата Никсън. Помня, че като дете много се смеех на тази история, сър.

Наложи се да помълча, за да овладея чувствата си.

— Смял си се значи?

— Да, сър.

— Това ти се е струвало смешно?

— Да, сър.

— И чичо ти Сирил го е смятал за смешно?

— Да, сър.

— Боже, какво семейство! Джийвс, когато следващия път видиш чичо си Сирил, предай му от мое име, че чувството му за хумор е крайно отблъскващо.

— Той е покойник, сър.

— Слава Богу… Добре, дай ми проклетата машина.

— Много добре, сър.

— Гумите напомпани ли са?

— Да, сър.

— Гайките са затегнати, спирачките са в ред, зъбните колела отговорят на скоростната кутия, така ли?

— Да, сър.

— Потеглям, Джийвс.

Не крия, че в изявлението на Тъпи, дето на времето в Оксфорд съм бил известен с карането на колело както ме мама родила из двора на нашия колеж, имаше известна доза истина. И макар че изброените от него факти са верни, те далеч не са пълни. Това, което той пропусна да спомене, е, че се отдавах на подобни подвизи неизменно под действието на съществени количества неразредени стимуланти, а в такова състояние човек достига висоти, срещу които категорично би възразил в моменти на трезвен размисъл. Убеден съм, че под въздействието на подобни насърчители хора са яхали и алигатори.

Ала сега, когато се заех да въртя педалите сред огромните открити простори, бях отчайващо трезвен и поради това от едновремешното ми майсторство нямаше и помен. Криволичех насам-натам по невидимата пътека, връхлетян от спомени за всевъзможни злополуки с велосипеди начело с веселия анекдот на Джийвсовия чичо Сирил за Никълс и Джаксън.

Пъхтейки тежко в мрака, не можех да проумея манталитета на хора като Джийвсовия чичо Сирил. За Бога, какво смешно може да види в злополука, очевидно довела до пълното унищожаване на човешки същества, или поне на половината същество на един човек и половината на друг? Не бих могъл да го разбера за нищо на света. Според мен случката бе една от най-ярките трагедии, за които бях чувал, и без съмнение още доста време щях мрачно да я преживям в съзнанието си, ако мисълта ми не беше отклонена от насъщната необходимост да направя няколко остри зигзага, за да избегна заблудила се на пътеката свиня.