П. Удхаус - Пълен напред, Джийвс

— Май видях пламъци.

— Къде, миличък? Кажи на леля Далия.

— В един прозорец.

— Разбирам. Значи всички бяхме изринати от леглата си и изплашени до смърт, защото ти се привиждат разни неща?

На това място чичо Том изхърка като коркова тапа, излетяла от бутилка, а Анатол, чиито мустаци бяха достигнали невиждани низини, промърмори нещо за „шибан гадняр“ и „rogommier“.

— Признавам, че сгреших. Съжалявам.

— Не се извинявай, пиленце. Не виждаш ли колко ни е приятно? Но какви ги диреше навън?

— Ами разхождах се.

— Разбирам. И възнамеряваш ли да продължиш разходката си?

— Не, смятам да се прибера.

— Чудесно. Защото намеренията ти съвпадат с моите, но няма да мога да мигна, ако знам, че се рееш нейде на свобода и даваш простор на могъщото си въображение. Вероятно след малко ще ти се привиди розов слон, седнал на перваза на прозореца, и ще започнеш да го замеряш с тухли… Добре, Том, представлението май свърши… Да, господин Финк-Нотъл?

Гъси се присъедини към групата ни, видимо разстроен.

— Такова…

— Кажи, Огъстъс!

— Ами какво ще правим сега?

— Лично аз смятам да се върна в леглото си.

— Но вратата е затворена.

— Коя врата?

— Входната. Изглежда някой я е затворил.

— Тогава ще я отворя.

— Не ще да се отвори.

— Значи ще вляза през друга врата.

— Всички врати са затворени.

— Какво?! Кой ги е затворил?

— Не знам.

Аз издигнах една теория.

— Вятърът?

Очите на леля Далия срещнаха моите.

— Не ме подлагай на ново изпитание — примоли се тя. — Не сега, котенце.

И наистина, още докато изричах думата вятър, усетих, че нощта е рядко тиха.

Чичо Том предложи да влезем през някой прозорец. Леля Далия кротичко въздъхна.

— Как? Би ли успял Лойд Джордж да влезе през прозореца, би ли успял Уинстън, или поне Болдуин? 22 22 Дейвид Лойд Джордж (1863–1945), Уинстън Чърчил (1874–1965) и Станли Болдуин (1867–1947) — трима последователни министър-председатели на Англия. — Б.пр. Не. Не и след като ти сложи тези хубави яки решетки на всички прозорци.

— Виж ти. Вярно. Да ме прости Господ, но защо тогава не звъннеш?

— С пожарната камбана ли?

— Не, на вратата.

— С каква цел, Томас? В къщата няма жива душа. Цялата прислуга е в Кингъм.

— Проклятие, не можем да останем тук цяла нощ!

— Мислиш ли? Само стой и гледай. Няма нищо, буквално нищо, което обитателите на едно провинциално имение да не могат да направят, когато сред тях се вихри Атила, Бичът Божий. Вероятно Сепингс е взел със себе си ключа от задната врата. Налага се сами да се развличаме, докато се върне.

Тъпи излезе с предложение.

— Защо не изкараме една от колите, не отидем до Кингъм и не вземем ключа от Сепингс?

Прие се добре. Две мнения няма. За първи път на изтерзаното лице на леля Далия изгря подобие на усмивка. Чичо Том одобрително изсумтя. Анатол каза на провансалски нещо комплиментарно. Стори ми се, че дори изражението на Анджела поомекна.

— Отлична идея — похвали го леля Далия. — Отдавна не бях чувала по-добра. Иди веднага в гаража.

Когато Тъпи тръгна, наоколо се заизсипваха крайно ласкави отзиви за неговата интелигентност и находчивост с тенденция към твърде оскърбителни сравнения между него и Бъртрам. Беше болезнено, разбира се, но изпитанието не трая дълго, защото след не повече от пет минути Тъпи се завърна при нас. Изглеждаше объркан.

— Ъъъ, няма да стане.

— Защо?

— Гаражът е заключен.

— Отключи го.

— Нямам ключ.

— Тогава извикай на Уотърбъри да се събуди.

— Кой е този Уотърбъри?

— Шофьорът, тъпчо. Спи над гаража.

— Но той отиде на танци в Кингъм.

Това бе последната капка. До този миг леля Далия съумяваше да запази леденото си спокойствие. Но сега язовирната стена рухна. Годините се смъкнаха от плещите й и тя мигом се превърна в Далия Устър от доброто старо ловджийско време — емоционалното, цапнато в устата момиче.

— Проклети да са всички танцуващи шофьори! За какъв дявол му е притрябвало на един шофьор да танцува? От самото начало не ми вдъхна доверие. Нещо ми подсказа, че си пада по танците. Е, това е краят. Ще си стоим тук до закуска. Ще бъда силно изненадана, ако проклетата прислуга се върне преди осем сутринта. Човек може да откъсне Сепингс от дансинга само с шут отзад. Познавам си стоката. Джазът го удря в главата и е готов да ръкопляска за бис, докато му излязат мазоли на дланите! В какво се е превърнал Бринкли Корт? Това почтен английски дом ли е или разгулно лебедово езеро? Все едно, че живеем насред руски балет. Добре, добре. Щом се налага да стоим тук, ще стоим. Всички ще се вкочаним, с изключение на — тук тя ми отправи недружелюбен поглед — нашия скъп Атила, който, както забелязвам, е добре и топло облечен. Ще се примирим с перспективата да измрем от премръзване като Хензел и Гретел в гората, а Атила да се погрижи да зарие телата ни с листа. Не се съмнявам, че по собствена инициатива ще удари и пожарната камбана в знак на последна почит… Какво искаш, добри ми човече?