П. Удхаус - Пълен напред, Джийвс

— Ами, сър…

Намръщих се.

— Не искам да останеш с впечатлението, че постоянно критикувам изразните ти средства, Джийвс, но се налага да те уведомя, че това „ами, сър“ е в много отношения точно толкова неприятно, колкото и онова твое „наистина ли, сър?“ И двете са пропити от зле прикрит скептицизъм. Подсказват липса на вяра в моята преценка.

— О, не, сър.

— Ами така звучи. Защо мислиш, че планът няма да успее?

— Боя се, че госпожица Анджела просто ще отдаде въздържанието на господин Глосъп на стомашно неразположение, сър.

Не бях се сетил за това и трябва да призная, че за миг се стъписах. След това се съвзех. Видях какво се крие на дъното. Жегнат от осъзнаването за собствената си некадърност, този човек просто се опитваше да слага пръти в колелата на моя прогрес. Реших да го разпердушиня, без изобщо да го жаля.

— Нима? — рекох. — Това обаче не променя факта, че не си ми приготвил сакото, в което възнамерявам да се кипря тази вечер. Бъди така добър, Джийвс — продължих аз и посочих обичайното вечерно сако или смокинга, както го наричаме на Лазурния бряг, провесен на закачалка от дръжката на гардероба, — бъди така добър да прибереш това в гардероба и да извадиш бялото с бронзовите копчета.

Той ме изгледа многозначително. И като казвам многозначително, имам предвид, че в очите му имаше леко почтителен, но все пак надменен блясък, а по лицето му пробегна мускулно свиване, което с прискърбие се налага да определя като кротко подсмихване. Последвано от леко покашлюване.

— Със съжаление трябва да ви уведомя, сър, че поради недоглеждане съм пропуснал да опаковам дрехата, за която говорите.

— Знам, Джийвс — рекох аз, като се изсмях изпод лениви клепачи и изчетках прашинка от безукорните мешлинови дантели. — Но аз не пропуснах. Ще го намериш на един стол в дрешника.

Информацията, че долните му машинации са се провалили и нещата в крайна сметка са се оказали в мои ръце вероятно го прониза като нажежен шиш, но сурово изсеченото му лице не трепна. То въобще рядко трепти. Както казах на Тъпи, в тежки времена Джийвс надява непроницаема маска и излъчва печалната сдържаност на препариран лос.

— Можеш да го донесеш.

— Много добре, сър.

— Давай, Джийвс.

Тъй че поех към дневната с милото старо бяло сако, уютно обвило плещите ми.

Там заварих леля Далия, която ме чу да влизам и вдигна очи.

— Привет, скръб за окото — приветства ме тя сърдечно. — На карнавал ли си тръгнал?

Не схванах смисъла на думите й.

— За сакото ли говориш? — опитах се да разузная.

— За него ами. Приличаш на участник в миманса от второто действие на пътуваща музикална комедия.

— Не се ли възхищаваш на моето сако? — не вярвах аз на ушите си.

— Не се.

— Но в Кан му се.

— Тук не ти е Кан.

— Ама, по дяволите…

— Добре, добре. Няма значение. Носи го колкото щеш. Щом толкова непоколебимо си решил да разсмееш иконома ми, карай. И без това нищо вече няма значение.

Гласът й преливаше от „где ти е, смърте, жилото“ 8 8 Новият завет, „Първо послание на Свети Апостол Павла до Коринтяни“, 15:55. — Б.р. , което ми се стори неприемливо. Прекалено рядко натривам носа на Джийвс по гореописания съкрушителен начин и когато успявам, обичам да виждам наоколо си щастливи, усмихнати лица.

— Горе опашката, лельо Далия — бодро настоях аз.

— Горе друг път — прозвуча мрачният отговор. — Току-що имах разговор с Том.

— Каза ли му?

— Не, слушах го. Не мога да събера смелост да му кажа.

— Още ли е бесен за данъка?

— Бесен е най-точната дума. Заяви, че Цивилизацията е пред разруха и че мислещите хора могат да го прочетат на стената.

— На коя стена?

— Цитирам Стария завет, тъпчо. Пирът на Валтазар. 9 9 Последният крал на Вавилон. По време на въпросния пир видял изписани на стената думите „мене, текел, фарес“, които пророк Данаил му превел като предупреждение за скорошното падане на Вавилон и близката му смърт. — Б.пр.

— А, ясно. Често съм се питал как са му спретнали оня номер. Вероятно с огледала.

— Бих искала и аз с помощта на огледала да съобщя на Том за оная работа с бакарата.

Имах с какво да я утеша. Бях напипал грешката й след продължителни размишления. Намерението й да признае всичко на чичо Том бе крайно осъдително. Щеше да спечели много повече, ако упражняваше мълчалива сдържаност.

— Не виждам защо трябва да споделяш, че си потрошила толкоз пари на бакара.

— А ти какво предлагаш? Да оставя „Будоарът на милейди“ да прави компания на неговата Цивилизация в сгромолясването? Защото точно това ще се случи, ако до следващата седмица не осигуря наличните. Печатарите от няколко месеца вече ми се зъбят.