П. Удхаус - Пълен напред, Джийвс

— Нищо му няма на благородния стар рицарски дух на Глосъповци, ами къде се покри милият нежен женствен дух на Анджелите? Да каже на човека, че пускал двойна гуша!

— Не!

— Каза го.

— Хайде сега, нали ги знаеш момичетата. Забрави го, Тъпи. Иди при нея и се сдобрете.

Той поклати глава.

— Не. Твърде късно е вече. Казаха се и някои неща за шкембето ми, които е невъзможно да се пренебрегнат.

— Но, Шкемби… тоест, Тъпи, хайде сега, бъди справедлив. Ти пък й каза на времето, че новата шапка клечала на темето й не помня вече като какво.

— Че то си беше самата истина. Не някаква вулгарна обида, а здрава, градивна другарска критика и зад нея не се спотайваше друго съображение освен добронамереното ми желание да я предпазя от колосална излагация пред хората. Съвсем различно нещо е обаче безотговорно да хулиш човека, че пуфтял, когато изкачвал стъпалата.

Започнах да включвам, че ситуацията изисква да се заловя с две ръце с нея и да й посветя цялостната си находчивост. Явно Бъртрам трябваше да се труди с пот на чело, за да могат в църквицата на Маркет Снодсбъри да отекнат сватбени камбани. От леля Далия бях подразбрал, че двете договарящи се страни са си разменили известни откровения, но досега не си бях дал сметка, че нещата са отишли чак толкоз надалеч.

Разтърсваше ме трагизмът на ситуацията. Тъпи открито признаваше, че любовта все още пламти в Глосъпската му гръд, а аз бях убеден, че дори и след случилото се Анджела не е престанала да вехне по него. Макар че в момента ръцете несъмнено я сърбяха да го тресне с пълна бутилка по темето, бях готов да се обзаложа, че дълбоко в нея още тлеят старата обич и нежност. Само накърнената гордост ги държеше разединени и според мен, ако Тъпи предприемеше първия ход, всичко щеше да се уталожи. Опитах отново.

— Сърцето й се къса от тази раздяла, Тъпи.

— Откъде знаеш? Виждал ли си я?

— Не, но се обзалагам, че съм прав.

— Никак не й личи.

— Положително си надява маска. Също като Джийвс, когато налагам волята си.

— Бърчи нос като ме види, сякаш съм спукана канализационна тръба.

— Маска и нищо друго. Убеден съм, че още те обича и е нужна само една дума от теб.

Явно улучих целта. Той видимо се заколеба. Взе да чопли с носа на обувката добре гледания градински мъх. А когато проговори, гласът му направо притреперваше:

— Наистина ли мислиш?

— Убеден съм.

— Хм.

— Ако само отидеш при нея…

Той поклати глава.

— Не мога. Ще бъде фатално. Тряс! — и престижът ми рухва. Знам ги аз момичетата. Ако им се умилкваш, и най-добрите вирят носове. — Тук той се замисли. — Единственият начин е да й се покаже по заобиколен път, че съм готов да седна на масата за преговори: Как мислиш, дали да не повъздъхна, когато се срещнем?

— Ще реши, че пухтиш от затлъстяване.

— Вярно.

Запалих нова цигара и се заех да обмислям положението. И още при първото замисляне, както често става с нас, Устърови, бях осенен. Спомних си какъв съвет бях дал на Гъси по въпроса за колбасите и шунката.

— Измислих, Тъпи. Има един безпогрешен начин да покажеш на всяко момиче, че го обичаш, и той действа също тъй безотказно когато сте се скарали и искаш да се сдобрите. Не яж нищо днес на вечеря. Нали разбираш колко ще се впечатли? Тя те знае какъв си лаком чревоугодник.

Той рязко подскочи.

— Не съм лаком!

— Не че си лаком, ами…

— Изобщо не обичам да ям.

— Така де. Просто исках да кажа…

— Крайно време е да се сложи край на този мит за моята лакомия — продължи Тъпи разпалено. — Аз съм млад як мъж и се радвам на здрав апетит, но това няма нищо общо с лакомията. Възхищавам се от Анатол като майстор на кулинарното изкуство и винаги съм готов да разисквам в детайли всяко блюдо, което поднася, но да твърдиш, че съм ненаситно прасе…

— Прав си, прав си. Исках просто да кажа, че когато Анджела те види да буташ настрана чинията си, без да си докоснал и един залък, тя ще проумее, че сърцето ти се раздира от мъка и може би първа ще засвири отбой.

Тъпи се навъси замислено.

— Да бутна чинията си настрана, казваш?

— Да.

— Да бутна настрана чиния с храна, приготвена от Анатол?

— Да.

— Да я бутна настрана, без да съм хапнал и залък?

— Да.

— Дай да се разберем. Днес, на вечеря, когато икономът ми предложи ris de veau â la furnacière директно от ръцете Анатолови, ти очакваш от мен да отблъсна чинията, без да съм вкусил и залък?

— Да.

Той прехапа устна. Борбата, която се вихреше вътре в него, бе видима и с невъоръжено око. Изведнъж обаче лицето му се озари. Сигурно едно време християнските мъченици са изглеждали по подобен начин.