П. Удхаус - Пълен напред, Джийвс

Пуснах ръката му, престанах да масажирам тялото му, извадих табакерата си и му предложих цигара.

Той оклюмано си селекционира една по-мека.

— И ти ли си тук, Бърти?

— Да, тук съм.

— Само минаваш или ще останеш да погостуваш?

Позамислих се. Можех да му кажа, че съм дошъл в Бринкли Корт с изричното намерение отново да ги събера с Анджела, да скрепя повторно разкъсаните нишки и прочее. През половината от времето, необходимо за запалването на една цигара, почти бях на път да го изрека. Но после си казах: защо пък да не го държа в неведение? Едва ли бе благоразумно да огласявам намерението си да се заема с него и Анджела и да засвиря на тях като по ноти. Хората невинаги са съгласни да свирят на тях като по ноти.

— Зависи — отвърнах дипломатично. — Може да остана. Може и да продължа нататък. Намеренията ми са плаващи.

Тъпи кимна безучастно като човек, които пет пари не дава за намеренията ми и зарея поглед из огряната от слънце градина. Видът му, както го гледах, неволно ме наведе на мисли за булдог, комуто току-що са отказали допълнителен резен говеждо. За човек с моята проницателност не бе трудно да прочета какво става в ума му, затова никак не се изненадах, когато следващите му думи бяха по съществото на въпроса, отбелязан с кръстче в дневния ми ред.

— Чу вече, предполагам, за тази моя история? За мен и Анджела?

— Чух наистина, Тъпи, приятелю.

— Скъсахме.

— Знам. Някакво дребно пререкание, както разбрах, свързано с акулата на Анджела.

— Да. Казах, че е била писия.

— Това разбрах и от моя осведомител.

— От кого?

— От леля Далия.

— Сигурно ме е ругала необуздано, както само тя умее?

— О, не. Освен дето те нарече „онзи непрокопсаник Глосъп, дано чумата го тръшне“, езикът и бе, според мен, нехарактерно въздържан за жена, която на времето е ловувала на редовни начала. Независимо от това обаче почувствах, че според нея си могъл да проявиш поне елементарен такт.

— Такт!

— И бързам да подчертая, че съм напълно съгласен с нея. Учтиво ли беше, Тъпи, любезно ли бе да отнемеш по този необмислен начин цветеца от акулата на Анджела? Изключено е да не знаеш колко държи тя на нея. Не виждаше ли какъв шамар ще е за горкото дете да чуе как мъжът, комуто е отдала сърцето си, я свежда до проста писия?

Виждах че се бори с някакво силно чувство.

— Добре де, ама защо не погледнем на нещата и от моя гледна точка? — запита той със задавен от чувство глас.

— Каква точка?

— Да не би да смяташ — заговори Тъпи с нарастващо озлобление, — че щях да разоблича онази проклета несъществуваща акула като писия, каквато несъмнено е била, ако не бе имало причини, които постепенно загрубиха играта? Казах това, защото Анджела току-що се бе държала с мен крайно оскърбително и се възползвах уместно от тази възможност да си го върна тъпкано.

— Оскърбително?

— Изключително при това. Единствено въз основа на случайна забележка — просто колкото да кажа нещо, за да върви разговорът — в смисъл, че се питам какво ли ни е приготвил Анатол за вечеря, тя изсъска, че съм бил отвратително материален и крайно време било да допусна в главата си мисли, които поне отчасти да не са свързани с чревоугодие. Материален друг път! Всъщност, аз съм рядко духовен.

— Така си е.

— Не виждам какво лошо има в това да попита човек какво ни е приготвил Анатол за вечеря. Ти виждаш ли?

— Разбира се, че не. Стандартен израз на благоговение пред изкуството на един велик майстор.

— Точно така.

— И все пак…

— Какво „все пак“?

— Щях само да кажа, че ще е жалко нежната тъкан на любовта да бъде изпепелена по този начин, когато няколко мъжествени думи на разкаяние…

Той впи очи в мен.

— Да не би да ми предлагаш да отстъпя?

— Би било крайно великодушно, стари приятелю.

— И през ум не ми минава.

— Но, Тъпи…

— Не. И дума да не става.

— Но нали я обичаш?

Това попадна в целта. Той видимо потръпна и устата му заигра. Явно душата му се гърчеше мъчевно.

— Не казвам, че не обичам тази проклетница — изсъска Тъпи, видимо разтърсен из основи. — Страхотно я обичам. Но това не променя факта, че според мен тя има крещяща нужда от два-три силни и добре премерени ритници по меките части на телосложението.

Един Устър не можеше да отмине това.

— Тъпи, стари приятелю!

— Излишни са всякакви „Тъпи стари приятели“.

— Аз обаче казвам и повтарям „Тъпи, стари приятелю“! Шокиран съм от тона ти. Човек повдига учудено вежди. Къде изчезна благородният стар рицарски дух на Глосъповци?