П. Удхаус - Пълен напред, Джийвс

— „Будоарът“ застрашен ли е?

— Ще бъде, ако Том не пусне нещо. Нуждае се от подкрепа, докато прехвърли баира.

— Не го ли прехвърляше преди две години?

— Прехвърляше го. И ще го прехвърля. Ако не си издавал седмично списание за жени, хабер си нямаш какво е баир.

— И мислиш, че изгледите да измъкнеш нещо от чичо… от твоя съпруг не са големи.

— Едно ще ти кажа, Бърти. Винаги досега, когато е имало нужда от тия монетарни инжекции, съм отивала при Том с ведрата увереност на единствено дете, което иска от татко си пари за сладолед. Но съвсем наскоро данъчните са му поискали допълнително петдесет и осем лири, един шилинг и три пенса и откак съм се върнала, говори само за разруха, за тази ужасна тенденция към социалистическо законодателство и какво щяло да стане с всички нас.

Охотно й повярвах. У този Том има една особеност, която съм забелязал и у други откачалки. Опиташ ли се да му измъкнеш и най-жалката сума, той надава писък, който се чува чак на Ландс Енд 6 6 Крайната югозападна точка на Великобритания. — Б.р. . Фрашкан е до хрилете с парични знаци, но най мрази да се разделя с тях.

— Ако не бяха ястията на Анатол, съмнявам се дали щеше да намери смисъл да продължава да се блъска с живота. Затова казвам: слава Богу, че ни е дал Анатол.

Сведох глава в знак на почит.

— Великолепният Анатол! — казах аз.

— Амин — додаде леля Далия.

След което изражението на религиозен екстаз — неизменният резултат, когато човек насочи съзнанието си към изкуството на Анатол — изчезна от лицето й.

— Но да не се отклонявам от темата — продължи тя делово. Тъкмо ти разправях, че откакто съм се завърнала у дома, самите устои на ада не спират да се тресат. Първо раздаването на наградите, след това Том, а сега, на всичко отгоре, това сатанинско скарване между Анджела и младия Глосъп.

Кимнах мрачно.

— Страшно се разстроих, като научих. Ужасен удар. Какъв беше поводът този път?

— Акулите.

— А?

— Акулите, казах. Или по-точно една конкретна акула. Онова чудовище, дето нападна горкото дете, докато караше акваплан в Кан. Спомняш ли си акулата на Анджела?

Има си хас да не помня акулата на Анджела. Чувствителен човек не забравя лесно случай, в който братовчедка му едва не е била сдъвкана от морски чудовища. Епизодът бе още свеж в паметта ми.

Накратко, ето какво се беше случило. Сигурно знаете как се кара акваплан. Най-отпред пърпори моторница и влачи подире си въже. Човек стои на една дъска, уловен за въжето, а лодката го тегли. И доста често изпуска въжето, бухва във водата и трябва с плуване да докопа пак дъската си.

Това винаги ми е изглеждало доста глупаво занимание, но мнозина го намират за развлекателно.

Та в споменатия случай, Анджела току-що се била качила на дъската си след поредно цопване, когато огромна свирепа акула се забила като таран в дъската и горкичката отново цамбурнала в солените води. Доста време минало, преди да успее отново да се покатери на дъската и да обясни на човека в моторницата какво става. Най-накрая той я изтеглил вън от всякаква опасност, но можете да си представите какъв кошмар е изживяла.

Според Анджела среброперестото чудовище щракало с челюсти около глезените й кажи-речи без прекъсване, така че когато най-сетне й се притекли на помощ, тя се чувствала по-скоро като солен бадем на шведска маса, отколкото като човешко същество. Много се беше разстроила и в продължение на седмици все за това говореше.

— Спомням си целия инцидент много ясно — казах аз. — Но как от това стана разправия?

— Тя му разказваше снощи случката.

— Е, и?

— Очите й блестяха и ръчичките й бяха стиснати в моминско вълнение.

— Несъмнено.

— Но вместо да й отвърне с разбирането и съчувствието, които й се полагат по закон, какво мислиш, че направи този проклет Глосъп? Седеше и я слушаше безучастен като буца тесто, сякаш ставаше дума за времето през юли, а когато тя свърши, той извади цигарето от уста и пророни: „Трябва да е бил плаващ клон!“

— Не може да бъде!

— Точно така каза. А когато Анджела описа как нещото подскачало около нея и щракало с челюсти, той отново извади цигарето от устата си и заяви: „А! Значи писия. Съвсем са безобидни. Искала е да си поиграе“. Е, питам те аз сега! Как би постъпил на мястото на Анджела? Тя е горда и чувствителна като всяка порядъчна жена. Каза му, естествено, че е дръвник и не се чува какви ги плещи.

Трябва да призная, че напълно разбирах момичето. Веднъж в живота на човек му се случва нещо истински вълнуващо и в такива случаи не е приятно хората наоколо да го обезцветят. Помня, че в училище ни караха да четем, дето онзи — Отело — разправя на момичето как са го тормозели канибалите. Е, представете си как би се почувствал, ако след някой особено сочен пасаж за това как людоедът си точи ножа, тъкмо когато очаква да чуе ужасено възклицание, тя му каже, че само си е въобразявал и горкият човечец вероятно е бил виден местен вегетарианец, канещ се да си накълца зеленчука.