П. Удхаус - Пълен напред, Джийвс

— Да, сър.

— Но какво да се прави.

— Несъмнено, сър.

— Добре тогава. Пусни да се пълни ваната.

— Да, сър.

Доста размишлявах, докато карах към Бринкли този следобед в двуместната си кола. Новината за разрива между Анджела и Тъпи дълбоко ми бе бръкнала в здравето.

Работата е там, че винаги бях гледал на планувания брак с благосклонно одобрение. Твърде често, когато някой ваш приятел се зажени за роднинско момиче, вие смръщвате чело и хапете долната си устна, защото ви гложди чувство, че той, или тя, или и двамата трябва да бъдат предупредени, докато още не е късно. Но Тъпи и Анджела никога не са предизвиквали у мен нещо подобно. Тъпи — когато не е глупаво магаре — е много свеж. А що се отнася до чувствата помежду им, човек няма много да сгреши, ако ги обрисува като две сърца, туптящи като едно.

Вярно, че не минаваше без дребни недоразумения помежду им. Спомням си когато Тъпи, според него с неустрашима прямота, а според мен с опасно скудоумие, беше казал на Анджела, че новата шапка и стояла като бръмбар на трънка. Но във всяка романтична любов трябва да се предвиждат и подобни подхлъзвания, а след този инцидент той добре си научи урока, макар и по един излишно болезнен начин, и оттогава нататък животът им бе една безкрайна сладка песен.

А сега изневиделица това напълно непредвидено скъсване на дипломатическите отношения. Посветих на въпроса каймака на Устърския си ум, но пак не можах да отгатна какво може да е предизвикало избухването на военни действия и настойчиво забивах крак в педала на газта, за да стигна у леля Далия възможно най-скоростно и да науча историята от първа ръка. Всичките шест цилиндъра си потракваха ритмично, постигнах отлично време и малко преди часа за вечерния коктейл се намирах на четири очи с родственицата си.

Тя като че ли се зарадва, че ме вижда. Дори направо заяви, че се радва да ме види — твърдение, с което никоя друга от наличните ми лели не би се ангажирала, защото обичайната реакция на милите ми роднини при гледката на пристигащия на гости Бъртрам е нещо средно между болка и погнуса.

— Много мило, че реши да дойдеш, Бърти — каза тя.

— В такъв момент мястото ми е до теб, лельо Далия — отвърнах аз.

От пръв поглед се виждаше, че тази злощастна история й се е отразила неблагоприятно. Обичайната й приветливост бе помръкнала, а ведрата й усмивка бе забележителна с отсъствието си. Стиснах й съчувствено ръка, за да й покажа, че сърцето ми се къса за нея.

— Лоша работа, скъпа ми родственице — казах аз. — Боя се, че не ти е било леко. Сигурно си угрижена.

Тя изхърка развълнувано. Приличаше на леля, която току-що е лапнала вмирисана стрида.

— Ами да, угрижена съм. Откак се върнах от Кан, не съм имала миг покой. Още щом стъпих в този проклет дом, мътните да го отнесат — извиси кръшен глас леля Далия, връщайки се по навик към живописния език на ловните полета, — всичко ми тръгна не ти е работа. Първо тази бъркотия с раздаването на наградите. — Тук тя млъкна и ме изгледа кръвнишки. — Смятах да говоря с теб без задръжки за поведението ти в тази връзка, Бърти. Бях си подготвила няколко сочни фрази. Но тъй като се притече сам в този несгоден час, май ще трябва да те сваля от въдицата. Пък и изобщо може би е по-добре, дето най-малодушно се ската от синовния си дълг. Този твой Спинк-Ботъл май ще свърши работа. Само ако успее за миг да се отклони от тритоните.

— Говори ли за тритони?

— Говори. Вперил в мен блеснал взор като Стария моряк 5 5 Главният герой на „Поема за стария моряк“ (1798) от английския поет Самюел Тейлър Коулридж. В нея се разказва как моряк с хипнотизиращ поглед се вкопчва в един от тримата гости на една венчавка и го принуждава да изслуша от игла до конец разказа му за премеждията с неговия кораб. — Б.р. . Но нямаше да се оплаквам, ако това беше най-страшното. Най-много съм загрижена какво ще каже Том.

— Чичо Том ли?

— Не можеш ли да го наричаш другояче? — пак се раздразни леля Далия. — Всеки път, като кажеш „чичо Том“, очаквам да почернее и да засвири на банджо. Да, чичо ти Том, щом така искаш. Ще трябва да му кажа, че загубих онези пари на бакара, и не искам да мисля какво ще последва.

— И все пак, несъмнено, Времето, този велик лечител…

— Времето, този велик лечител, да ходи да се гръмне! Трябва да измъкна от Том чек за петстотин лири за „Будоарът на Милейди“ най-късно до трети август.

Разтревожих се. Освен естествения интерес на племенник към изисканото седмично списание на леля му, откак бях допринесъл за успеха му със статията „Как се облича добре облеченият мъж“, винаги се разнежвах при споменаването на „Будоарът“. Сантименталност може би, но ние, старите журналисти сме си такива.