П. Удхаус - Пълен напред, Джийвс

— Напротив, може би ще ти е интересно да узнаеш, че докато карах насам, се бях съсредоточил дълбоко върху проблема на Анджела и успях да скроя план, основан на психологията на индивида. Намерението ми е да го приложа в действие и то без много разтакаване.

— Боже опази!

— Познанията ми за човешката природа ми подсказват, че той ще даде резултат.

— Бърти — изрече леля Далия трескаво, — недей! За Бога, имай милост и не се меси. Знам ги аз твойте планове. Сигурно ще искаш да хвърлиш Анджела в езерото, а след това да бутнеш вътре и младия Глосъп да я спасява.

— Нищо подобно.

— От теб друго не може да се очаква.

— Планът ми е много по-изтънчен. Нека ти го опиша.

— Не, благодаря.

— Казах си…

— Нищо няма да кажеш.

— Но чуй ме…

— Не желая. През целия си живот една смислена дума не си изрекъл. От дете те знам.

Разбрах, че нищо няма да излезе от по-нататъшния ни спор затова махнах с ръка и свих рамене.

— Добре, лельо Далия — казах с достойнство, — щом не искаш да гледаш представлението от първите редове на партера, твоя работа. Пропускаш обаче един пир за интелекта. И изобщо, колкото и да се държиш като глухата аспида от Писанието, която — както несъмнено ти е известно, колкото повече й свирели, толкова по-малко танцувала, или си затъквала ушите, не помня вече — аз ще изпълня намеренията си, както съм ги набелязал. Анджела ми е извънредно скъпа и няма да пожаля усилия, за да върна слънцето в живота й.

— Бърти, шашкънино, пак те моля коленопреклонно, остави тази работа. И без теб нещата вървят на зле.

Някога бях чел в един исторически роман за някакъв арабин или макаронаджия, който само се изсмивал изпод лениви клепачи и изчетквал по някоя прашинка от безукорната мешлинова дантела на ръкавелите си. Това направих и аз сега. Оправих си вратовръзката и пуснах една от своите непроницаеми усмивки.

След което се оттеглих и отидох да се поразходя из градината.

И първият, на когото се натъкнах, бе младият Тъпи. Дълбоки бръчки прорязваха челото му и той унило замеряше с камъни невинна саксия.

Мисля, че съм ви разправял вече за младия Тъпи Глосъп. Ако си спомняте, той е същият, който, безчувствено пренебрегвайки обстоятелството, че сме приятели от детинство, се басира с мен една вечер в „Търтеите“, че няма да мога да се прехвърля през плувния басейн, като се хващам за висящите отгоре халки — детска работа за човек с моята атлетична гъвкавост, — а после, след като се увери, че съм достатъчно напреднал и връщане назад няма, преметна последната халка върху лоста, с което не ми остави друга възможност освен да се пусна и да цопна в басейна откъм дълбоката страна, както си бях наконтен във вечерен костюм.

Да кажа, че не възнегодувах от все душа срещу това низко деяние, което по мое дълбоко убеждение е престъплението на века, би означавало да изопача истината. Възнегодувах и то дълбоко, като вдигнах немалка врява и не спрях да я вдигам седмици наред.

Но знаете как стават тези работи. Раната престава да смъди. Болката престава да сърби. Не казвам обаче, забележете, че ако възникне сгоден случай да пусна отвисоко върху Тъпи мокър сюнгер, да пъхна змиорка между чаршафите му или да намеря друга форма на себеизява от сходно естество, аз не бих го прегърнал пламенно. Но с това работата се изчерпва. Тоест, макар да бях уязвен до живеца на чувствителната си душевност, аз не извличах и най-малкото удоволствие, като го гледах как целият му непрокопсан живот се скапва пред очите ми заради загубата на едно момиче, по което, независимо от настъпилите поврати, бях убеден, че е затънал безвъзвратно.

Тъкмо напротив, с цялата си душа и сърце желаех сегашният разрив да се изцели и всичко пак да стане тип-топ за двамата разединени негодници. Сигурно сте подразбрали това от изказването ми пред леля Далия, а ако присъствахте на настоящата сцена и бяхте видели добродушния състрадателен поглед, който отправих към Тъпи, щяхте да си затвърдите впечатлението.

Това бе един такъв загрижен, разтапящ поглед, придружен от сърдечно ръкостискане с дясната ръка и дружеско потупване с лявата между раменете.

— Тъпи, приятелю — казах. — Как си, старче?

Докато изговарях тези думи, състраданието ми още повече се засили, защото ни погледът му блесна в ответ, ни дланта му откликна на моята. Накратко казано, нулеви данни за каквато и да било склонност да го удари на пролетни танци при вида на старото другарче. Меланхолията, както веднъж се изрази Джийвс по адрес на Понго Туисълтън, докато онзи се мъчеше да откаже пушенето, го бе белязала за свое притежание 7 7 Думите, естествено, не са на Джийвс, а на английския поет Томас Грей (1716–1771) от неговата „Ода за смъртта на любимата котка“. — Б.р. . Това изобщо не ме изненада. При така създалите се обстоятелства известна доза унилост бе изцяло в реда на нещата.