П. Удхаус - Пълен напред, Джийвс

— Не следиш мисълта ми, древна отломко. Слушай. Доколкото разбирам, чичо Том открай време финансира „Будоарът на милейди“. След като е плащал безропотно в продължение на две години, редно е вече да е свикнал. Просто му поискай парите и толкоз.

— Поисках му ги. В деня, когато тръгнах за Кан.

— И той не ти ги даде?

— Даде ми ги, разбира се. Нали тях загубих на бакара.

— О! Не знаех.

— Какво ли знаеш?

Верноплеменническата преданост не ми позволи да реагирам подобаващо.

— Ц-ц-ц! — изрекох само.

— Какво каза?

— Казах „ц-ц-ц!“

— Повтори го още веднъж и ще те оставя на място. Страданията ми са непоносими и без твоето цъкане. Ако трябва да се цъка, аз ще имам грижата.

— Добре де, добре.

Постоях, потънал в мисли. Бях потресен до дън душа. Ако си спомняте, тази вечер сърцето ми вече кървя веднъж за леля Далия. Сега пак му се наложи. Знаех колко дълбоко е привързана към списанието си. Да го види опнало крака в канавката бе все едно да гледа как любимата й рожба се дави за трети път в едно и също блато. А нямаше съмнение, че ако не бъде внимателно обработен, чичо Том щеше да предпочете сто „Будоара“ да се сгромолясат, отколкото да се нагърби с финансовия удар.

И тогава прещраках, че положението може да се уреди. Тази моя леля, реших аз, трябва просто да влезе в крак с другите ми клиенти. Тъпи Глосъп щеше да се откаже от вечерята, за да размекне сърцето на Анджела. Гъси Финк-Нотъл щеше да последва примера му, за да направи красиво впечатление на младата Басет. А леля Далия трябваше да се въздържа от чревоугодието, за да бръкне в портфейла на чичо Том. Защото голямата красота на замисъла се състоеше в това, че можеше да се приложи спрямо неограничен брой доброволци. Каквото за един, това за всички, колкото повече, толкова по-весело и гарантирано удовлетворение при решаването на всеки проблем.

— Сетих се — възкликнах аз. — Има само един изход. Яж по-малко.

Тя ме изгледа умолително. Очите и овлажняха от непролети сълзи.

— Трябва ли точно сега да плещиш глупости, Бърти? Няма ли поне за малко да спреш? Само тази вечер, заради леля Далия!

— Не са глупости.

— Не са по твоите стандарти, но…

Разбрах какво става. Не бях се изяснил достатъчно.

— Всичко е наред — успокоих я аз. — Не се бой. Планът ми е същински бисер. Когато казах „яж по-малко“, имах предвид да не слагаш троха в уста тази вечер. Просто стой на масата с изтерзан вид и отказвай всяко поредно блюдо с отчаян жест на примирение. Чичо Том ще забележи липсата на апетит и съм готов да се обзаложа, че след вечеря ще дойде при теб и ще каже: „Далия, миличка, забелязах, че нищо не яде на вечеря. Случило ли се е нещо, Далия, миличка?“ „Ами, да, Том, миличък“, ще отговориш ти. „Колко мило от твоя страна, че ме питаш, миличък. Истината е, миличък, че съм ужасно разтревожена.“ „Миличка“, ще каже той…

Тук леля Далия ме прекъсна, за да вмъкне, че ако се съди по диалога им, тези Травърсови са първи лигльовци. Освен това пожела да изясни кога ще стигна до същината на въпроса.

Изгледах я.

— „Миличка“ — натъртих, — „мога ли да направя нещо за теб?“ На което ти ще отговориш, че може, като извади чековата книжка и започне да пише.

Наблюдавах я внимателно, докато говорех и с удоволствие отбелязах внезапно изгрялото в очите й уважение.

— Бърти — рече тя, — това си го бива.

— Вече ти обясних, че не само Джийвс има мозък в тази къща.

— Струва ми се, че ще мине.

— Трябва да мине. Препоръчах го на Тъпи.

На младия Глосъп?

— С цел да трогне Анджела.

— Браво!

— И на Гъси Финк-Нотъл, който иска да впечатли Басет.

— Виж ти! Какво неуморно малко мозъче.

— Винаги в действие, лельо Далия, винаги в действие.

— Не си глупавото магаре, за което те смятах, Бърти.

— Кога си ме смятала за глупаво магаре?

— През лятото. Да, Бърти, планът ти си го бива. Сигурно Джийвс го е измътил.

— Не го е измътил Джийвс. Престанете с тези подмятания. Джийвс няма нищо общо.

— Добре де, не се ядосвай. Да, мисля, че ще стане. Том много ме обича.

В този момент нахлу останалата част от компанията и всички вкупом се запътихме към трапезарията, където ни чакаше пир, приготвен от вълшебника Анатол.

При така стеклите се обстоятелства, когато къщата се пукаше по шевовете от разбити сърца и имаше правостоящи места само за изтерзани души, не очаквах вечерята да искри от оживление. И излязох прав. Мълчание. Униние. Бъдни вечер на Дяволския остров.

Отдъхнах си, когато свърши.