Уилям Уортън - Татко

С Марио се редуваме да правим снимки с полароид. Снимаме се как си пъхаме в устата парчета торта. Упорито се преструваме, че Врон е с нас. (Джоан и Врон се омъжиха с една и съща рокля: нашата сватба беше само пет месеца след тази на сестра ми и Врон спести разходите за рокля.)

Естествено Джоан все още я пази и сега е с нея. Застава извън обсега на камерата и тъпче парче торта в устата ми. Тъй като апаратът е полароид, виждаме снимките веднага. Като че ли е случайно, но Врон я няма на нито една снимка. Марио ме снима с протегната ръка, като че ли я държа около раменете на Врон. Заявява, че никой няма да разбере измамата; но в крайна сметка на снимката изглеждам така, като че ли съм си поставил ръката около раменете на някой невидим.

Правим това във вторник вечерта, а татко трябва да влезе в болница в четвъртък. Сега си мисля, че може би майка ми е имала някакво предчувствие. Не сме си и представяли, че наистина ще я вдигнем от легло, а после ще я върнем обратно в него все още със сватбената й рокля и пак ще й правим снимки… Не искам и да помисля какво би казал доктор Коу за всичко това.

Опитах се да се противопоставя на идеята двамата да спят отново заедно в общото им легло, но татко обеща да се държи прилично; почти съм готов за спешното й завръщане в болницата. Разбира се, на сутринта мама знае за предстоящата операция на татко; той не е могъл да си държи устата затворена. Мъча се да го оправдая, като си повтарям, че е трудно да пази тайни след повече от петдесет години семеен живот.

Тя иска да знае всичко. Казвам й, че има киста, че в урината му е имало кръв и съм го завел на лекар. Повтарям, че няма нищо сериозно, просто киста на пикочния му мехур, която откриват при цистоскопията.

Мама затаява дъх, когато споменавам за цистоскопията; знае много добре какво се крие зад тази дума. От раждането ми има неприятности с пикочния си мехур. Нещо, което никога не ми разреши да забравя: „Ти унищожи вътрешностите ми.“ Спомням си колко виновен се чувствах като дете, колко пламенно желаех да не съм го направил. Стотици пъти съм чувал за моята „голяма глава“. Гледах се в огледалото и ми се струваше, че главата ми е поне два пъти по-голяма в сравнение с главите на нормалните хора. Наистина нося шапка номер седем и половина, но не може да се каже, че съм макроцефален.

Като последица от раждането ми пикочният мехур на мама пада ниско и се налага да бъде шит. Той винаги е бил малък и периодично се е налагало да бъде разтяган, много болезнена манипулация.

Раждането ми е било силна травма за нея — тя заявява на баща ми, че не желае да има повече деца. Едно е достатъчно, и тя вече си го има. Той трябва да я остави на мира. И двамата са много консервативни католици, така че употребата на противозачатъчни средства е изключена.

Отначало татко се примирява, а и няма избор: тя така го наплашва. В продължение на около шест месеца остават непорочни. Тогава живеят заедно с чичо Ед и леля Мери. Роден съм в началото на ноември и през цялата зима майка ми е простирала пелените ми навън и ги е оставяла да замръзват: така се е борила срещу бебешкото изриване; през първите три месеца съм имал колики.

Но татко е нормален човек с по-силно либидо. Нещо, което разбрах едва напоследък. След шест месеца той се връща от работа и подава на майка нещо, обвито в хартия. Вътре се намира красиво изработена дървена щипка за пране — не от типа с пружина, а от стария тип, с притискане. На татко му се удава дърворезбата и от тази щипка той е измайсторил малка мъжка фигура. Тя има ръце, крака, пръсти — всичко. На къс хартия е написано: „Това е типът мъж, от който ти имаш нужда. Аз съм друг.“

Майка ми схваща подтекста. Тя запазва тази щипка и бележката към нея през целия си живот — те се намират в шкафа й от кедрово дърво, където държи всичките си ценни вещи — детски книжки, свидетелства за раждане, детски, военни и спестовни бонове.

Но тя продължава да се страхува и успява да изкопчи информация за някакво противозачатъчно средство от госпожа Хънт. Защо това не е в противоречие с изискванията на църквата, а използването на презерватив е, не ми е ясно. Но тя е само на осемнайсет години. Все още ме кърми, така че няма вероятност да забременее.

Мама пие лъжичка белина всяка сутрин. Само след няколко дни аз придобивам зеленикаво-болнав вид, а не мога да си представя как се е чувствала тя. Когато изпадам в конвулсии, се втурва с мен на лекар. Той не може да разбере какво става. Пита я с какво ме храни. Майка му казва, че само ме кърми и ми дава съвсем малко бебешка храна. Лекарят решава да провери млякото й. Пита я какво яде, пита я дали напоследък не прекалява с пиенето. Тя му признава, че взема белина. Обзалагам се, че докторът е откачил.