Уилям Уортън - Татко

— Ще можете ли да прецените със сигурност веднага след цистоскопията?

— Едва ли, но ще знам дали трябва или не да бъдат премахнати.

Повтарям предишната си молба.

— Моля ви, доктор Сантана, каквото и да правите, направете го, колкото е възможно по-леко. Това е ужасно преживяване за него. Той е много свит човек; само фактът, че някой докосва пениса му, е страхотен шок за него.

— Не се безпокойте, господин Тремънт; ние сме много внимателни, особено с по-възрастните пациенти.

Влиза в манипулационната при татко. Оставам сгърчен от напрежение в чакалнята. Чувам татко през вратата. Опитва се да се държи, но до мен достигат стенания. Цистоскопията не е лесна работа. След петнайсет минути Сам и Сантана излизат. Сам ми посочва с ръка, че мога да вляза в манипулационната.

Лицето на татко е бяло-зелено. В очите му има следи от сълзи. Седи отстрани на количката.

— О, Джони, много ме болеше.

— Знам, татко, и на мен ми правиха това веднъж.

— В армията?

— Не, след това. Правиха ми го в Германия, когато живеехме там. Струваше ми се, че тези германци искаха да си го върнат чрез мен.

— Джон, надявам се, че няма да ми го правят отново; няма да мога да издържа още веднъж.

Дърпа нагоре гащетата си и внимателно поставя в тях пениса си. Той е обвит в марля със следи от кръв по нея. Подавам му дрехите една по една, докато се облича.

Доктор Сантана се връща в манипулационната, точно когато му закопчавам ризата. В ръката си държи картон.

— Господин Тремънт, ще трябва да погледнем това.

Татко се втренчва в Сантана, сетне — в мен. Гласът му трепери.

— Джони, какво иска да каже той с „погледне“? Нали току-що погледна.

Татко се обръща към лекаря.

— Искам да кажа, че се налага да ви запиша за хирургията, господин Тремънт.

Стоя зад татко и правя знаци с ръце като луд. Докторът не ми обръща внимание. Татко се оглежда за помощ и аз се опитвам да се усмихна. Исусе, не е лесно да се усмихваш, когато си изплашен до смърт! Сантана продължава:

— Да, има някакви израстъци, които трябва да махнем. Ще влезем през канала на пениса, както направихме днес. Няма да ви режем в обикновения смисъл на думата. Не се безпокойте, господин Тремънт, тази манипулация не е нещо особено.

Голяма работа е този лекар: „Не се безпокой!“ Татко вече е на път да припадне от ужас. Сгърчва се пред очите ми като изсушено цвете. Тоя Сантана, изглежда, е пропуснал всичките си лекции на тема „Поведение край леглото на болния“.

Сантана се усмихва и излиза. Татко стои като истукан и мълчи. Изглежда болезнено уязвим.

— Какво значи това, Джони — рак? Израстъци. Звучи като рак.

Изсмивам се, като че ли това е най-тъпото нещо, което чувам в живота си.

— Глупости, татко, нищо подобно! Мнозина влачат тези израстъци през целия си живот. Той ще ги изреже само за да е сигурен.

Съобразявам възможно най-бързо, опитвам се да го успокоя, да му вдъхна увереност, да го заблудя, да го изправя отново на крака.

— Това не е нищо друго освен малки кисти, татко, като майчините — знаеш колко пъти си ги маха. Затова наричат тази манипулация „цистоскопия“. Ако беше рак, нямаше да те пуснат да излезеш от тук днес: разтварят те веднага и те оперират.

Господи, не смея да го гледам в очите: изпълнени със страстно желание да ми повярва и… със страх. Дообличам го; ръцете му треперят твърде силно, за да може да завърже обувките си.

Влизаме в кабинета на доктора. Татко сяда, а аз заставам зад стола му. Сантана седи на бюрото си, все още преглежда рентгенови снимки. Напразно се опитвам да хвана погледа му.

Накрая вдига очи и казва:

— О’кей, господин Тремънт, записал съм ви за десети март; трябва да разрешим вашия проблем възможно най-скоро.

Това е след около две седмици. Татко седи на стола и кима с глава. Отново синдрома „шеф-работник“: говори шефът и каквото той каже, все е правилно. Въпреки че е изплашен до смърт, той клати глава и се усмихва с ръка над устата си — това е твърде познато.

Искам да кажа на Сантана какво мисля за грубия му начин на представяне на проблема, но по-важно да изведа колкото е възможно по-бързо татко от тук. Толкова ми е съвестно, че отново се прибираме, без да посетим мама, но ако отидем сега, тя веднага ще разбере, че нещо не е наред. Само това й липсва.

Какво трябва да направя сега? Иска ми се да говоря с Джоан. Но първо трябва да успокоя татко. Завеждам го вкъщи и наливам за двама ни по чаша гроздов сок. По телевизията дават някакво състезание. Татко седи в люлеещия се стол; не поглежда телевизора.