Уилям Уортън - Татко

— Джони, кажи честно, мислиш ли, че е нещо сериозно?

— Татко, ако беше нещо сериозно, нима смяташ, че щяха да чакат цели две седмици? В никакъв случай. Имаш най-обикновена киста, нищо особено. Знаеш колко кисти изрязаха на майка. Това е направо нищо. Престани да се тревожиш.

Поне слуша какво му говоря.

— О, това е киста, само киста.

Включвам се веднага.

— Разбира се, една нищо и никаква киста, няма причина за тревога.

Лъжа на поразия. Не знам нищо сигурно; кой знае какво ще излезе, но няма да допусна да се тревожи така през следващите две седмици.

Опитваме се да гледаме телевизия. На екрана група хора седят един върху друг в нещо като гигантски триизмерен модел за игра с квадратчета. Светват разни кутийки и те отговарят на най-различни въпроси. Татко си повтаря тихо:

— Само киста, това е нищо. Няма нищо тревожно, само киста.

От време на време обръща главата си, поглежда колата през прозореца и ми се струва, че вижда нещо, но той се обръща към мен и ми се усмихва:

— Това е само киста. Няма нищо тревожно. Съвсем нищо.

Иска ми се да мога да докарам този задник Сантана да стои тук и да гледа всичко това. Отново повтарям на татко лъжата за цистоскопията — правят го само за да търсят кисти. Не знам защо всъщност го наричат така, но се радвам на съвпадението на корена на двете думи…

Най-сетне той започва да се отпуска, от време на време дори се усмихва естествено. Заемам се с вечерята и приготвям два огромни бифтека. Пием бира, а после — кафе. Храним се с удоволствие. Татко истински се наслаждава на вечерята си. Постепенно идва на себе си, възстановява самочувствието си, възвръща си загубени позиции.

Опитваме се да водим — доколкото е възможно — мъжки разговор. Не е лесно да се разговаря с него. Не само защото сме баща и син, а и защото той е водил затворен живот и няма много опит.

Скоро след вечеря татко си ляга; напълно е изтощен. Седя във всекидневната и прехвърлям каналите. Попадам на някакъв стар филм, който наистина харесвам — „Това стана една нощ“, с Кларк Гейбъл и Клодет Колбер. Едва ли някога е бил създаван по-романтичен филм от него.

Имам нужда от обич на жена, от любов. Самотен съм, не просто напрегнат — истински самотен. Има нещо в общуването с жена, във взаимното удоволствие, в споделянето на най-естествената част от живота. Събра ми се повече от месец самотен сън, без някого, с когото да го споделя, сам в празното легло.

Заспивам на люлеещия се стол и се събуждам призори. Не съм си събул дори обувките. Това не съм аз. Вземам душ. Избърсвам педантично всички стени и оставям ваната без петънце. Така се живее с мама. Човек прекарва времето си в проверки за петънца и случайни косми зад себе си. Това е историята на детството ми: непрекъснат напрегнат опит да избегна обвинения и разправии.

Обработвам татко да не казва на мама за предстоящата му операция; убеждавам го да ме остави да й го съобщя внимателно, да й дадем колкото е възможно повече време. Сетне, малко преди той да тръгне за болницата, ще й кажем, че ще му махат киста.

Когато майка се връща вкъщи, отново я слагам в средната спалня. Бях наел специален матрак, прикрепен към помпа, за да я предпазва от получаване на декубитус. Бях се погрижил и за кислороден комплект, за всеки случай. Този път сме готови за всичко. Ще й меря кръвното, ще следя пулса и температурата й. Е, не може да се каже, че спалнята е интензивно отделение, но в домашни условия е подходяща. Спокойно, но настоятелно говоря на мама за необходимостта да се успокои и да не се напряга. Този път изглежда изпълнена с желание да се подчини.

Сега се е запалила от идеята за общо тържество по случай годишнината от сватбите ни. Предполагам, че го е измислила, докато е лежала на онова легло в болницата. Златната сватба на родителите ми беше преди три години, двайсет и пет годишнината от сватбата на Джоан и Марио — през януари, а през юни ще се навършат двайсет и пет години от нашата сватба с Врон. Майка е решила да се вдигне шум по случая, докато съм тук, няма значение, че жена ми е в Париж. Джоан е на мнение, че това може да й помогне: това са точно нещата, които обича. За тържеството по случай петдесетгодишнината им, сестра ми бе ушила за мама сватбена рокля. Имаше църковна служба, подновяване на клетвите, всичко, което се прави в такъв случай. Не присъствах; пръскането на пари по този начин ми изглеждаше глупаво. Сега обаче се чувствам виновен.

Два дни преди операцията на татко всички се обличаме официално. Марио, татко и аз сме с костюми и бели ризи. Джоан и мама са в сватбени рокли. Джоан приготвя триетажна торта, върху която поставя фигурки на младоженци — запазила ги е от сватбената си торта. Пази и другите украшения от сватбата си: сребърни звънчета и ленти от бяла крепирана хартия. Украсяваме с тях трапезарията.