Уилям Уортън - Татко

Веднага щом спира това чудновато противозачатъчно средство, аз се оправям. Не знам какво са правили след това. В продължение на три години не забременява, така че сигурно са вземали някакви мерки. Ако татко е слагал презерватив, преди да си легне с нея, майка вероятно просто се е преструвала, че не знае за това.

Човек чете за тези неща във всички ирландско-американски романи, но историята се повтаря непрекъснато. Никой не иска да се научи. Хората сякаш са мазохисти.

Но да се върна на въпроса. Майка ми наистина знае много за цистоскопията и въпреки това не е така паникьосана, както предполагах. Татко обаче е обхванат от безумен ужас.

През деня, в който закарвам татко в болницата за изследвания и предоперационна подготовка, майка изпада в плачливо настроение и Джоан остава с нея вкъщи. Отвеждам татко в стаята и му помагам да подреди дрехите си в гардероба. Показвам му къде е тоалетната и му помагам да облече болничната нощница. Говоря с някои от сестрите, опитвам се да им обясня колко е изплашен, но те се държат чисто професионално. Изслушват ме, но си имат своите задължения и са твърде заети, за да могат да се занимават поотделно с всеки пациент.

Татко е смутен от болничната нощница и иска да си облече пижамата, но не му разрешават. Тази нощница представлява дълга до петите риза, с голяма цепка отзад.

— Задължително ли е да обличам това, Джони; при всички тези сестри тук?

Искам да го успокоя, но не мога; не знам защо ги правят така. Това е унизително. Сигурно има някакво друго разрешение. Харчат се милиарди долари за болници и лекари. Искат стотици долари на ден, а все още използват същите ризи като по времето на Гражданската война.

Показвам на татко как да си пуска телевизора и да си избира програми. Когато попада на програма, която харесва, нещата като че ли изглеждат сравнително добре. Оставям го, като му казвам, че скоро ще се върна.

Сестрата ми съобщава, че ще го оперират на другата сутрин. Вкъщи казвам на мама, че всичко е наред. Тя не желае да остане в леглото повече; казва, че само ще лежи будна и ще мисли; иска да гледа телевизия.

Мога да преместя телевизора в стаята й, но тя настоява да седи в люлеещия се стол.

Самотна е, а след второто влизане в болницата се държи сравнително добре; помагам й да отиде във всекидневната, слагам няколко възглавници зад главата й. Вдигам краката й на друг стол. Гледа шоуто на Лорънс Уелк.

Той подскача нагоре-надолу с думите „… и едно, и две, и три…“. Опитвам се да си представя бъдещето. Как ще се чувствам, когато стана на седемдесет години? Кое ще ми доставя удоволствие? Сигурно ще има нещо, някаква дреболийка, нещо, което ще ме интересува и утешава, но което ще изглежда смешно на децата ми и абсурдно на внуците ми. Наблюдавам отстрани и се вслушвам. Майка се смее на грубите шеги и изкуствените гегове. Непрекъснато повтаря колко млад изглежда Лорънс Уелк за възрастта си и колко хубаво танцува, както и че е на възрастта на татко.

След Лорънс Уелк гледаме филм, после я премествам в стаята й и й давам малко валиум.

Връщам се обратно във всекидневната. Не ми се гледа повече телевизия.

Пиша на Врон. Опитвам се да й кажа колко съм объркан. Имам нужда от дома си, липсват ми познатите вещи. Аз съм като пораснало птиче, попаднало отново в старото гнездо. Продължавам да се чувствам безполезен и безпомощен; всичко, което правя, Врон може да го върши десет пъти по-добре от мен.

Проверявам как е майка. Спи спокойно. Мисля за татко там, сам в болничното си легло. Мисля си как всичко се обърка за един миг…

На другия ден идва Джоан. Решаваме да не ходим заедно при татко. Отивам първо аз. Той седи на леглото и изглежда добре; казва, че не чувства нищо, не знае нищо; усеща болка там, долу, но това е всичко.

Иска да знае как е минала операцията; има ли рак. Много е уплашен.

— Разбери истината. Ще направиш ли това, Джон?

Казвам му, че ще говоря с доктор Сантана, но съм сигурен, че всичко е наред. Отивам в урологията и намирам доктора в кабинета му. Като ме вижда, застава нащрек, но говорим директно.

— Е, господин Тремънт, току-що получих лабораторните резултати; става въпрос за няколко злокачествени тумора. Мисля, че сме ги изчистили, но ще трябва да проведем химиотерапия. Няма да прибягваме до облъчване, не и при мъж на възрастта на баща ви.

— Наистина ли е рак?

— Да, много опасна форма. Добре е, че ги махнахме навреме.

— Каквото и да правите, доктор Сантана, моля ви не казвайте на баща ми. Той е ужасно напрегнат и изплашен.