Уилям Уортън - Татко

Тази нощ те искат да спят заедно. Премествам се от спалнята към градината в страничната спалня, а мама отива да спи при татко в задната спалня. Татко се усмихва и заявява, че това е най-хубавият подарък за рождения му ден. Това за него е почти неприличен израз; Джоан се смее и той се изчервява.

Посред нощ чувам звънеца до леглото си. Грабвам слушалката, но татко е вече на прага; лицето му изглежда побеляло в неясната светлина.

— Майка ти мисли, че има нова сърдечна криза, Джони. Изглежда ужасно.

Скачам и се втурвам към тяхната спалня. Тя е бледа и обляна в пот, но в съзнание. Казва, че има ужасяваща болка и стягане в гърдите. Плаче. Давам й дигоксин, но това не помага. Сега аз трябва да извърша всички онези неща, на които упражнявах татко. Оставям го с нея и му казвам да вика, ако тя загуби съзнание.

Звъня първо на „Бърза помощ“, после се обаждам в болницата, за да ги предупредя, че пристигаме.

Тичам обратно в спалнята. Тя все още е в съзнание, но я боли и плаче. Струва ми се, че плаче най-вече от разочарование и обезкуражаване: изглежда, си бе внушила, че не е преживяла инфаркт. Плачеше и от страх.

Линейката пристига за по-малко от десет минути. Разгъват носилка и приготвят кислородна маска; поставят й я веднага. Дежурният й мери кръвното налягане, клати глава и казва, че трябва да се побърза. Качваме я в линейката, казвам, че тръгвам с тях и питам татко, дали иска и той да дойде. Не, той ще стои вкъщи и ще се моли.

Потегляме с болничната кола, оранжевата й светлина се върти, сирените вият, носим се по Палмс, пресичаме на червено… В болницата отиваме право в отделението за „Бърза помощ“, а те я препращат в интензивното. Оставам в чакалнята.

Половин час по-късно слиза млад лекар и пита за мен. Казва ми, че е получила втори инфаркт и че правят всичко възможно да й помогнат. Казва още, че е по-добре да се прибера вкъщи. Ще ми се обадят, ако настъпи някаква промяна. Иска да каже, ако умре.

Страшно ми се пикае и влизам в тоалетната. Поглеждам се в огледалото и виждам, че съм блед почти като мама. Нямам представа за силата на шока, в който се намирам. Чувствам вина за тържеството по случай рождения ден на татко и за това, че ги оставих да спят заедно. Тя ме подведе. Вероятно бе подвела и себе си. Трудно е да се каже къде точно трябва да се тегли чертата.

Вземам такси до къщи. Татко ме чака на прага. Все още е по пижама, но поне беше съобразил да си сложи пуловер и новата шапка. Плащам на шофьора и влизам.

— Как е тя, Джони? Как е?

Готов е да се разплаче; в ръцете си върти броеница.

— Добре е, татко, не се безпокой. Ще се оправи. Върнаха я в интензивното. Лекарите правят всичко необходимо. Имат на разположение всякакви апарати, които им помагат.

Завеждам го до спалнята и му помагам да си легне. Докато съм бил в болницата, той е оправил леглото по неговия педантичен начин. Гася лампата и затварям вратата зад себе си. Мисля да телефонирам на Джоан, но се отказвам. Нещата са извън нашите ръце. Не можем да направим нищо, а сестра ми се нуждае от нощната си почивка. Чувствам се като изстискан. Връщам се в леглото си и някак съм успял да заспя. На следващата сутрин телефонирам в болницата. Казват ми, че няма промяна в състоянието й. Насочвам вниманието си към татко. Изглежда добре; не показва признаци да се затваря вътре в себе си, както беше първия път. Сега той е напълно адекватен, изпълнен с желание да помогне.

— Това трябва да ни е за урок, татко. Да не я слушаме. Тя не иска да повярва, че е болна, и не трябва да й се гласува доверие. Необходимо е да я защитим от самата нея.

Татко кима.

— Да, но не е лесно да отгатнеш намеренията й, Джон. Никога не знаеш какво всъщност мисли и какво смята да направи в следващия момент.

Обаждам се на Джоан и й казвам какво се е случило. Шокирана е и се чувства виновна, както и аз. Съгласява се да се срещнем в болницата. Татко заявява, че ще остане вкъщи, ще почисти кухнята и ще работи в оранжерията. По-добре е да не го натоварваме прекалено много.

Майка е упоена от лекарствата и всички монитори са включени отново. Хранят я венозно и й е поставен катетър; всичко около нея работи, за да поддържа живота й. Сестрите си спомнят за нас. Казват ни, че доктор Коу е прегледал майка и ни чака в кабинета си.

Слизаме долу. Казва ни, че е получила нов инфаркт, но не толкова обширен като първия. Пита ме дали е преживяла някакъв неочакван шок или стресова ситуация. Казвам му за тържеството и за това, че двамата след това са си легнали заедно. Той клати глава.