Уилям Уортън - Татко

— Трябва да бъдем по-внимателни с нея, господин Тремънт. Не бива да се напряга; сърцето й не допуска това.

На път за вкъщи двамата с Джоан спираме да изядем по една пица. Потиснати сме. Опитваме се да намерим изход от положението. Татко не може да я задържи в леглото повече, отколкото можем ние. Иска ми се да махна всички почистващи средства от къщи, за да не може да стигне до тях. Ще заключа всичко в спалнята към градината. Все едно да крия ножчета за бръснене от самоубиец. Джоан клати глава.

— Виж какво, Джон, трябва да я оставим да си живее собствения живот: Тя има право на това.

Не съм сигурен. Трудно ми е да се реша да оставя нещата така.

Джоан казва, че ще идва два пъти седмично и ще се опитва да поддържа идеална чистота. Предлагам да й купя четка за зъби, за да може да почиства с нея пукнатините в пода.

Говорим за билета ми. Почти минавам граничните четирийсет и пет дни. Джоан казва, че двамата с Марио ще платят половината от стойността на обратния билет, ако се съглася да остана още малко. Знае много добре, че вече ми се иска да се прибера у дома, но имаме ли избор?

На следващия ден завеждам татко да види мама. Тя е в съзнание, но все още упоена от лекарствата. Настроението й е сълзливо. И татко плаче, шокиран от състоянието й. Първия път не я беше виждал в най-лошия й вид. Майка говори тихо, на пресекулки.

— Ако ще получавам удар от такова нищожно нещо като тържество за рожден ден, за какво ми е да живея? Нямам намерение да се превръщам в инвалид за цял живот, само за да остана жива.

Колебая се, после разигравам последния си коз.

— Майко, това е отчаяние; колкото повече говориш и мислиш по този начин, толкова по-малко вяра показваш в Бога. Този начин на мислене не помага на шанса ти за възстановяване и ти поставяш под заплаха безсмъртната си душа. Освен това е жестоко по отношение на татко.

Мразя да използвам това, но нямам избор — нещата ми изглеждат отчайващи. Ако майка реши да не живее, нищо на този свят не може да запази живота й.

Татко ме поглежда така, като че ли местният тапетаджия внезапно се беше превърнал в кръвожаден убиец с брадва в ръка.

— Майко, когато говориш така, извършваш непростим грях; фалшивата гордост е обида за Бога и тайнствената му сила.

По дяволите, и това може да се окаже безсмислено, но си струва да се опита. Мама е разкъсана между озлоблението и спасението на душата си, но постепенно се успокоява. Няма кой знае какъв избор.

Двамата с татко се връщаме към старите си навици. Той започва да се съвзема. Наслаждаваме се на приятелството между нас, което бяхме изградили по-рано. Когато майка е вкъщи, такова нещо е невъзможно; нейното присъствие изискваше непрекъснато тичане напред-назад в напразни опити да я задоволим, потиснати от неизбежното чувство за некомпетентност.

Първо, изработваме парапет за стълбата от страничната врата до задния двор. Работата на открито с добри инструменти и дъбов материал създава чудесно настроение.

По-късно след като прибираме лежащите столове и пускаме пръскачката в задната градина, стоим и гледаме втренчено залязващото слънце.

— Джони, защо не отидем до океана да погледаме залеза?

Веднага се съгласявам.

— Добра идея — може би това ще ни поразсее.

Татко влиза вкъщи за палтото си, а аз започвам да загрявам колата. Той излиза с мотоциклетните каски в ръка.

— Няма нужда да изкарваме колата, Джон; да идем с мотоциклета.

Слагаме каските и се спускаме до Венеция. На плажа татко се събува, навива крачолите на панталоните си и двамата се разхождаме по мократа ивица до океана. Обгърнато в мекото си злато, слънцето си отива бавно сред пурпурния залез. Океанът е спокоен: дълги вълни без напрежение и заплаха в тях. Отлив е. Последната слънчева светлина се отразява от мокрия пясък след оттеглянето на водата. И други хора се разхождат; някои тичат за здраве. Всеки се усмихва и поздравява. Наоколо подскача ирландски сетер. С него си играе младо момиче; то хвърля пръчки, камъни или мидени черупки над вълните. Това е момент, изпълнен с магия; шанс да забравиш колко труден може да бъде животът понякога.

Не говорим много. Наслаждаваме се на откраднатото удоволствие, незаслужено, непланирано…

Почти седем часът е, а още не сме приготвили вечеря. Предлагам да вечеряме в ресторант, известен под името „Бъфало Чипс“, досами „Ор Хаус“. Собствениците са същите хора и атмосферата там е горе-долу същата. Всъщност човек може да премине от едното място в другото по стълба и коридор отзад.