Уилям Уортън - Татко

Правя пауза, за да й дам възможност да осъзнае всичко това.

— Ясно ли е, мамо? От мен повече няма да чуеш и дума. Всичко зависи от теб; ти поемаш отговорността за собствения си живот. Мисля, че имаш повече разум, отколкото си показала от момента на връщането си от болницата досега. Смятам, че искаш да живееш, но не искаш и да се откажеш от удоволствието да ни тормозиш с татко.

Така е по-добре. Сега тя трябва да докаже, че не е глупава. Но на представата й какво може да направи без отрицателни последствия за себе си не може да се вярва. Съжалявам татко — цялото задължение да я пази пада върху него. Клатя недоверчиво глава, когато я виждам да оправя легло или да пере бельото ни, но не казвам нищо.

Марти се обажда почти всяка вечер и предлага да дойде да ме смени. Казвам й, че всичко е наред: знам как я тормози мама: почти всичко, свързано с Марти, я дразни. Най-вече това, че е млада и си живее живота.

След две седмици трябва да закарам майка на контролен преглед. Предварително се обаждам на лекаря и го моля да я сплаши и по възможност да ограничи активността й.

Той прави голяма сцена, но мога да видя вътрешното решение на майка да се съпротивлява. Показва й рентгенови снимки, но тя почти не ги поглежда, размахва пред нея кардиограми, обяснява й изследванията на кръвта, измъква диаграми, за да покаже каква част от сърцето й е засегната. Никаква полза; тя не иска и да знае. Когато по-късно карам майка до паркинга в инвалидна количка, тя се обръща и ме поглежда.

— Джаки, съмнявам се, че е истински лекар. Не съм убедена, че е кардиолог. Видя ли му колана и тесните панталони? Още едно хипи. Сега дават диплома за медицинско образование на кого ли не. Навярно е още студент, не може да е на трийсет години.

За нейно безкрайно разочарование не й противореча. През целия път към къщи тя непрестанно одумва доктор Коу и болницата. Сетне подхваща темата за чернокожите медицински сестри и се забравя.

Усмихвам се и кимам неспирно като идиот, мъчейки се да се съсредоточа върху шофирането. Майка ми непрекъснато натиска „спирачки и сменя скорости“. Заклевам се следващия път да нахлузя чувал върху главата й и да я натикам на задната седалка.

Вкъщи осведомява татко, че била имала много лек инфаркт, толкова лек, че дори е съмнително дали изобщо го е имала. Не споменава за казаното от доктор Коу, повтаря само това, което беше пожелала да чуе. Ще кажа истината на татко по-късно; не искам да я разплаквам отново. Баща ми е прав, плачът не е най-доброто за един сърдечно болен.

След обяда тя вече е под пълна пара.

— Погледни само как се бели боята на тази къща. Градината е съвсем запусната, никой не я плеви. Прозорците са мръсни. Откакто съм се върнала, не сме яли нито едно балансирано меню. Татко ти не си взема хапчетата редовно, не изглежда добре и така се носи напред-назад, че ще получи втори удар.

Доколкото знам, той още не е изкарал първия.

Опитвам се да я успокоя, че татко е добре и че се храни правилно. Но всичко е безсмислено. Тя губи контрол и изпада в паника: това, което е осмисляло живота й постепенно й се изплъзва.

Истината е, че татко все повече идва на себе си, придобива независимост. Отива при нея и я пита със своя нов, жизнерадостен тон как е и какво може да направи за нея. Това я побърква: ролите са разменени, и то така бързо, така лесно. Носи й вода, дава й лекарства, оправя леглото й, регулира електрическото й одеяло, масажира я и се опитва да направи всичко, за да й помогне да се отпусне. Но това само влошава нещата. Тя се е озовала в неочаквана двойна хватка.

Татко готви все по-добре и по-добре. Не става въпрос за сериозна кухня, но в тази къща никога не е имало нещо, което да напомня кулинарно изкуство. Татко отваря консерви с готова супа и пече сандвичи в тостера. Без моя помощ лесно приготви две истински вечери — агнешки котлети с консервиран грах и картофено пюре и котлети със зелен фасул и размразена френска риба — нищо сложно, но добре приготвено и добре поднесено.

Понякога татко влиза в спалнята да види как е майка, забравил да свали кухненската престилка и тя едва не подскача до тавана. Започнах да подозирам, че прави това нарочно: тази престилка, както и пилотското кепе за него се бяха превърнали в символ на авторитет и самостоятелност. Знам, че всичко това се отразява много по-лошо на майка ми, отколкото физическото самонатоварване, но не мога да намеря изход от положението. Рано или късно ще трябва да си отида, а сестра ми не може да прави всичко.