Уилям Уортън - Татко

И Джоан се тревожи, но и тя, както и аз, не може да види никакъв друг изход. Татко трябва да поеме нещата в свои ръце. Болногледачка не може да бъде разрешение с човек като майка ми. Тя е категорична по въпроса: няма да допусне непознати да живеят в нейната къща.

И така, всичко това продължава още една седмица. С всеки изминал ден татко изглежда все по-добре, а мама пуска пара и продължава да се напряга. Наближава седемдесет и третият рожден ден на татко. Решаваме да организираме тихо тържество в негова чест само за нас четиримата: Джоан, аз, татко и мама. Не искаме да включим майка в подготовката, но не успяваме да я изолираме. Пека блата за рождения ден — тя е убедена, че ще подпаля къщата: настоява да купя торта от магазина на Ван де Камп. Отваря толкова често вратичката на фурната, че проклетият блат спада. Поведението й може да подлуди всекиго. Поне десет пъти я завличам обратно в леглото. А-ха да се разплаче. Тезата й е:

— Това може да е последният рожден ден, който някога ще празнувам заедно със съпруга си, а вие искате да направите всичко. Познавам себе си; чувствам се добре; вие не можете да знаете как аз се чувствам…

Джоан купува на татко синя фланелена пижама на райета и жилетка от името на мама. Аз му купувам нова, тъмнозелена шапка на пилот от военноморската авиация. Исках да му подаря канарче, но не можах да намеря; вирусно заболяване, особено опасно за млади птици, едва не бе унищожило канарчетата в Америка.

Татко с удоволствие помага при приготвяне на тортата. Не използваме специална смес за блата и той не може да повярва, че е възможно да се направи блат само с брашно, захар, яйца, мляко, масло и сол, с малко ароматизатори и бакпулвер. Питам се как по-голяма част от мъжете допускат да бъдат така изолирани от някои хубави страни на този живот. Изпичаме още един блат след спадането на първия и ги налагаме един върху друг.

„Приемът“ минава с голям успех. Нарязваме тортата — малко е сплескана, но е чудна на вкус. Татко духа всички свещички наведнъж: седем големи и три малки. Той прави цяло представление с отварянето на подаръците: тръска ги, да чуе дали дрънчат, изказва невероятни предположения и настоява да развърже всеки възел, за да запази опаковъчната хартия. Внимателно сгъва хартията, преди да премине към следващия подарък. Удължава максимално удоволствието.

— Хайде, Джак, отвори го, стига си си играл с тази хартия, нямаме цял ден на разположение.

Татко се обръща към майка и й се усмихва.

— О, Бет, имаме го! Днес е моят ден, целият ден.

Казва това мило и с усмивка, но за пръв път в един период от повече от двайсет години го чувам да й се противопоставя. Джоан поглежда към мен и ми отпраща един от нейните погледи: затваря плътно уста, разтваря широко очи. Докато прави това, кима и вбива глава в раменете си. Най-добрият превод на всичко това е: „О, по дяволите! Просто да не повярваш!“

Тъй като не можах да намеря канарче, давам на татко швейцарския войнишки нож, който Били ми подари на петдесетия ми рожден ден. Надявам се, че Били няма да се засегне. Притежаването на един такъв нож поражда странно чувство на завършек, на попълване на последно липсващо звено… Този има тринайсет различни остриета и инструменти, включително лупа, клечка за зъби от слонова кост, ножички, клещи, трионче, две остриета, две шила (обикновено и „Филипс“), отварачка за бутилки, тирбушон и шило за кожа. Татко е очарован и отваря всички остриета едновременно. Ножът заприличва на таралеж в ръката му. Майка веднага реагира с очакваното „глупи“ и тримата се смеем от сърце.

— Ще видите, сигурно ще си отреже някой пръст, преди да се мръкне.

Безпокои се и за прането на фланелената пижама — съхне толкова бавно…

По-късно татко влиза в банята и излиза облечен в новата си пижама, с новата жилетка върху нея и тъмнозелената пилотска шапка върху главата си. Стои пред нас усмихнат, отваря швейцарския си нож, освобождава лупата и се взира през нея в нас като през лорнет.

За мама това е доказателство, че с всеки изминат ден все повече го обхваща старческото оглупяване и че скоро съвсем ще полудее — също като сина си. Татко казва, че се чувства като гангстер или затворник в раираната си пижама. Изпява няколко реда от любимите си песни.

Гласът му трепери, но е силен и пее вярно. Мисля, че не съм го чувал да пее от времето, когато бяхме деца, и той ни пееше, за да ни приспи.