Уилям Уортън - Татко

Хвърлям няколко шепи зърно просто така. Той ще излезе да ги нахрани. Вдигам гюмовете и се отправям към обора.

Мили ме чака там. Закъснял съм малко, самият ден е един такъв, ленив. Дръпвам столчето за доене, вземам чист парцал и й избърсвам вимето. Тя обръща глава и ме поглежда. Това е крава, която обича да бъде доена. Вероятно мога да я оставям нощно време в полето заедно с телето, но човек никога не знае каква пакост могат да сторят дивите кучета. Освен това по-лесно е сутрин да я доя, вързана за една от подпорите на обора. Навеждам се към нея и опирам рамо в хълбока й. Повечето хора предпочитат да стоят настрана от животното, когато го доят, но аз изпитвам удоволствие да чувствам Мили близо до себе си, голяма и топла. Струва ми се дори, че мога да чуя как се прави млякото вътре в нея. Навеждам се по-близо към мириса на сено, на тор и мляко; всичко е така топло, така живо. Почти мога да заспя, докато доя.

Свършвам и отливам малко за Кити, телето. Давам му го в съседното отделение на обора. Ще стане красавица, отсега си личи. Този бик, на когото водих Мили този път, изглеждаше огромен като къща и веднага се залови за работа. Трябваше да я разкарвам на повече от трийсет километри в двете посоки, и по-голямата част трябваше да върви по улици с твърда настилка, но си струваше усилието.

Изчиствам прясната тор от отделенията в обора и ги измивам с кофи солена вода. Мили и Кити ближат водата; в Ню Джърси няма нужда да се дава отделно каменна сол на животните. Водя Мили на пасбището, телето върви отзад. Кити е глупаво име за теле, но такъв бе изборът на Лизбет.

Когато излизам от обора, виждам, че Джони почиства курника и храни кокошките. Вече е смесил и приготвил ярмата. Махам му с ръка, като минавам край него.

— Хей, татко, още две кокошки са се разклопали, това прави общо осем; тази сутрин съм събрал петдесет и седем яйца.

— Чудесно, Джони. Преди да се усетим, ще имаме повече пилета отколкото яйца.

Удрям леко Мили с пръчката си, за да престане да яде надвесилите се над оградата ружи. Всяка сутрин тя се отправя в тази посока и всяка сутрин я шибам леко, за да я накажа и отклоня.

Отварям портата към пасбището и ги подгонвам вътре. Не е необходимо кой знае какво усилие; те са гладни, наистина ми се иска да притежавам това пасбище. Ползвам го за двайсет и пет долара на година, но госпожа Пралайн няма да го продаде за по-малко от осемстотин. Няма смисъл да се оплаквам; никога няма да разполагам с такава сума, но поне мога да изхранвам с него две крави и кон за оранта.

В този момент чувам Бес да вика Джони за закуска и знам, че след него ще извика мен.

— Идвам Бес!

Оглеждам къщата, докато вървя по черния път към нея. Точно такава съм искал през целия си живот. Различна е от повечето къщи наоколо, тъй като я построих във формата на буквата „L“. Ед реши, че съм луд; тя съвсем не прилича на фермерска. Необходими бяха много работа и куп допълнителни разходи, но е хубаво да имаш затворен двор откъм слънчевата страна. Бес седи там при хубаво време, върши нещо или просто си почива.

Когато влизам, всички вече са на масата. Учебниците на Джони, Джоан и Ханк са на пода до краката им. Има малко повече от километър и половина до училище, а часовете започват в девет часа, така че трябва да побързат. Бес е приготвила омлет с бекон и мляко за децата и две вдигащи пара големи калени чаши кафе за нас. В калени чаши то има много по-приятен вкус отколкото в порцеланови.

Децата тръгват, но не и преди Джоан да сложи чашите и чиниите в умивалника. Бес измива чиниите сутрин, а Джоан и Джони ги измиват след вечеря. Точно сега е един от най-хубавите часове на деня. Двамата с Бес седим и спокойно уточняваме някои неща, преди да подхванем работата за деня. Предлагам й да наберем малко диви плодове. Тя си мислела за същото. Лизбет е навън, някъде отзад — търси котенцето да му даде малко мляко. Ние с Бес мързелуваме десетина минути с чашите кафе.

Веднага след като измиваме чиниите и почистваме кухнята, изваждам ведрата за плодовете. Бес и Лизбет са готови за тръгване. На нашето място не растат диви плодове, но между фермата и океана в солените низини има много. Можем да отидем до там с колата за по-малко от десет минути. Ще се обадим на Айра, а и семейство Майкълс може да искат да дойдат с нас.

Слънцето грее силно, докато се нося бавно по пътя. Забавям и натискам клаксона пред къщата на Айра. Появява се Кей, казвам й къде отиваме, питам я дали искат да дойдат с нас. Бързо се приготвят. Взема със себе си и малката си дъщеря Мери; Айра е отишъл до океана да събира водорасли за тор. Двете скачат на платформата. Правим същото и пред къщата на Майкълс — към нас се присъединяват Джийн и Пег. Организираме си истинско парти за събиране на диви плодове; има достатъчно за всеки. Земята е мочурлива и обикновено берем боси.