Уилям Уортън - Татко

Мерилен отстъпва и Джоан се хваща за мен. Трепери цялата. Лицето й е на червени петна, а очите й са подути от плач.

— Какво има, Джоан? Какво става?

Следвам я във всекидневната. Мерилен върви отзад.

— Седни, Джак. Марио е с него. Засега е добре. Поседни малко.

Сядам до нея на канапето. Тя обгръща и двете ми ръце с нейните. Плаче малко, после започва.

— Ще се опитам да започна от самото начало.

През цялото време, докато вечеряхме беше много особен. Знаеш какъв беше по-рано. Като че ли забравя предназначението на нещата. Опита се да загребе граха от чинията с чашата си и заля всичко с кафе; после вдигне вилицата или лъжицата си, вторачва се в тях и ги обръща. Потопи си лицето в чинията и се опита да яде месото с уста като куче. Казах на децата да си отнесат чиниите във всекидневната; бедната Мерилен едва не припадна, Джон също не можеше да се храни. Седнах до него, за да му помогна, и му сложих салфетка на врата.

Джак, той имаше същия онзи празен, див поглед в очите! Част от него ме гледаше, като че ли съм непозната, враг; това те изпълва с ужас. В същото време знам, че той не е вече тук, при мен, че този човек вече не е татко. Нещо все още управляваше тялото му.

Марио седна от другата му страна и двамата с него се опитвахме да му говорим, да му внушим увереност, да го върнем обратно при нас. Но той само наблюдаваше устните ни и се вслушваше в звуците. Разреши ми да му помогна да вдигне чаша с малко кафе до устните си, но очите му бяха вторачени в мен все така празни.

Започнах да плача, Джак, не можах да се овладея. Жестоко е да го видиш как изпада в такова състояние, след като беше толкова добре.

От време на време идваше на себе си за минута или за секунди. Забелязваше, че прави нещо глупаво, например, тика лъжицата в масата или извива покривката, приглажда я с ръка и се оглежда дали сме забелязали. Ако не са очите му, човек не може да бъде сигурен дали не се шегува с нас.

Двамата с Марио решихме да му дадем валиум и да го сложим колкото е възможно по-скоро на легло. Ужасно е разтревожен за мама. Надявахме се, че ще се оправи отново. Не исках да ти звъня точно тогава и определено не исках мама да знае какво се е случило.

Въздиша тежко и си мисля, че ще се разплаче отново. Стискам ръцете й и тя стиска моите.

Непрекъснато се ослушва: ослушва се за Марио, ослушва се за татко. И двамата се ослушваме.

— Започвам да мия чинии след вечеря и Марио настанява татко на любимия му стол — от него може да наблюдава всичко и да гледа телевизия, ако иска. Това е столът на Марио. Той отива в гаража да работи нещо по колата. Опитваме се да забравим за случилото се. Пет минути по-късно виждам, че татко не е на стола. Изчезнал е. Решавам, че е отишъл в банята, и хуквам по коридора. Вратата на банята е отворена, но той не е там. Отивам в стаята на Джон. Мерилен и Джон са там, гледат телевизия, но татко не е при тях. Бързо надничам в стаята на Мерилен на връщане, но не виждам нищо.

Обхваща ме страх, Джак. Докато вървя по коридора, чувам шум в стаята на Мерилен. Влизам, вратата на гардероба е полуотворена. Поглеждам и виждам татко, свит в гардероба с гръб към мен. Дере свирепо роклите на Мерилен! Захапва подгъва на роклите й и ги разкъсва с ръце!

Честна дума, Джак, едва не припаднах! Влизам бавно и клякам до него. Татко обръща глава и ме поглежда като малко дете, което си е нацапало панталонките, или като куче, разкъсало чехъл. От устата му виси част от абитуриентската рокля на Мерилен, а ръцете му са пълни с парчета от тюл и от атлазената подплата. Разбирам, че той не знае коя съм; не мисля, че изобщо вече знае нещо.

Сега Джоан плаче на глас и отпуска глава над вплетените ни ръце.

— Джак, приближих се до него, за да му помогна да стане, и той бързо замахна с ръка! Удари ме с юмрук. Удари ме силно. Паднах назад и си ударих главата в леглото на Мерилен!

Господи! Какво да правя! Знам, че трябва да отида и да помогна на Марио, но още нямам сили да преживея всичко отново. Сядам там, а Джоан плаче, топлите й сълзи се стичат по сплетените ни пръсти.

Първо трябва да извикам Делибро; нуждаем се от помощ. В портмонето си имам домашния му адрес; даде ми го в случай на внезапно влошаване на състоянието. Ставам, оставям Джоан на канапето; в кухнята има стенен телефон.

Набирам номера му и ми отговаря обслужваща централа. Казвам им, че става въпрос за спешен случай и настоявам да ме свържат с него. Той е на прием. Казвам му какво се е случило. Пита ме дали мога да закарам татко до Перпечуъл; той ще дойде там. Връщам се при Джоан.