Уилям Уортън - Татко

— Мили Боже! Какво се е случило? Изглеждаше така добре при последния ни разговор. Какво може да се е случило?

Опитвам се да разкажа всичко на Делибро за събитията от миналата седмица. Той слуша. Знае вече някои неща. Като че ли разказвам на някого първите серии от телевизионна драма, за да може да следи следващите; толкова реално ми се вижда всичко и на мен самия.

Гледа ме внимателно, за да разбере, дали не си съчинявам. Може би си въобразявам. Чувствам се виновен поне поради десет различни причини. Най-голяма вина изпитвам за това, което знам, че ще направя. Готов съм да избягам. Не искам да стоя повече тук.

— Той очевидно е реагирал остро на натиска, упражнен върху него от майка ви. Изглежда, се е върнал към предишното си състояние.

— Но какво може да бъде направено, докторе? Как можем да спрем този процес?

— Възможно е да се възстанови. Но е трудно да се прецени как ще се развият нещата при човек на неговата възраст. Твърде стар е за радикално лечение. Господин Тремънт, мисля, че трябва да изчакаме и да бъдем търпеливи.

Чад влиза точно в този момент. Изглежда толкова обезкуражен, колкото съм и аз.

— Сега спи. Резултатите от изследванията не са добри. Състоянието му трябва да е комбинация от психологични фактори и метаболизъм; трудно е да се разбере кое от тях задейства другото.

В основни линии, те не могат да му поставят диагноза и не знаят как да го лекуват.

Решават да го задържат в болницата за наблюдение и допълнителни изследвания. Влизам в стаята му тихо и го целувам по челото. Той спи дълбоко, дори хърка; по лицето и челото му има пот.

Вече знам, че си е отишъл. Върнат ни беше на този свят за кратко, но животът му с нас не се оказа достатъчно добър за него. И той си отиде при своя по-добър живот, далече от всички проблеми тук. Знам също, че ако се откаже от този живот по начина, по който беше направил това последния път, ще умре.

Какво ще стане тогава с другия му живот?

Двамата с Марио се връщаме у тях. Минава полунощ. Джоан ме подкрепя с малко кафе, за да ме държи буден, докато шофирам. Решаваме да кажа на мама само, че татко не се е почувствал добре и е в болницата за изследвания. Няма смисъл да й казваме точно какво е станало; и без това ще бъде достатъчно тежко.

Връщам се вкъщи малко след един часа. Тя все още дреме на стола си пред телевизора; цветни отблясъци от екрана играят по лицето й като светлини от коледна елха. Промъквам се тихо, изключвам звука и успявам да не я събудя. Господи, тя изглежда толкова самотна, толкова уязвима, толкова много напомня скъп, нежелан коледен подарък, който трябва да се преструваш, че харесваш, защото това се очаква от теб. Сядам на другия стол и се опитвам да мисля. Главата ми отказва да мисли, иска й се да изчезне. Заспивам. Събуждам се от разтърсването на мама.

— Джаки! Събуди се! Джаки, пиян ли си? Знаеш ли колко е часът?

Отварям очи и я поглеждам. Телевизорът все още работи. Поглеждам часовника, три след полунощ, най-опасният час за човешките същества. Хващам ръцете на майка.

— Седни, мамо, имам нещо да ти казвам.

Отстъпва назад и сяда на люлеещия се стол. И в този момент изпитах огромна скръб, жал и обич към нея, към татко, към всички нас, всички човешки същества, които трябва да преминават през шока на раждането, свирепостта на житейската борба и ужаса на умирането; и цялата ни борба с живота завършва с един неизбежен фатален край…

Така всъщност правеше мама — бореше се с живота така, както тя го виждаше. Как не съм разбрал това досега? Ставам и отивам при нея; обгръщам я с ръце, тя се притиска към мен.

— Той е мъртъв. Той умря, нали? Ето къде си бил. О, Небесна майчице, какво ще правя?

— Не, мамо, татко не е умрял, но е в болница. Стана му нещо, дори и лекарите още не знаят какво, но той е в същото състояние, в което беше и преди. Оставиха го в болницата за наблюдение и изследване.

Притискам я до себе си. Свива се и цялото й тяло се гърчи от ридания. Сигурно е ужасно да обичаш някого и да не можеш да покажеш любовта си.

Стоим така мълчаливи, притиснати един в друг. Учудващо е колко меко е тялото й в сравнение с впечатлението, което прави отстрани.

— Знаех си, че това ще се случи! Никой не го познава като мен! Никой не може да се грижи за него като мен.

Тя има нужда да мисли така. Господи, какво прави човек, когато не е създаден да бъде съпруга и майка, а цял живот е бил точно това! Какво може да направи! Тя заслужава голямо уважение, защото все пак си наложи да остане при нас. Някои хора не са достатъчно силни да направят това; те просто си отиват. Исусе, тя не е виновна! Всичко е резултат от неподходящата роля.