Държа я и я оставям да говори. За пръв път в живота си мога да я слушам, без да се дразня. Мога да я слушам като човек, който я обича, мога да я слушам по начина, по който винаги я слушаше татко. Сценарият й придобива смисъл, ако погледнеш на нещата през нейните очи. Има много фактически материал на разположение, с който да го подкрепи. В известен смисъл татко наистина е некадърен; той не знае как да се справя с този свят, с хората от този свят; той не би могъл да живее без нея. Джоан и аз, всичките й внуци, не показваме достатъчно уважение и обич към нея. Това е един от проблемите на мама, тя не знае как да спечели любовта на хората, точно както не умее да покаже обичта си към тях. Тя наистина няма нищо, заради което да си заслужава да живее по-нататък; само за татко има значение дали тя е жива или мъртва.
Ужасно е, тези неща не могат да се оспорят. Слушам и тя говори. Стоим така, докато се изчерпва. Гледам с невиждащ поглед цветните картини по екрана на телевизора, опитвам се да слушам неща, които трябваше да чуя много отдавна.
Четири часът е, когато най-сетне помагам на мама да си легне. Давам й десет милиграма валиум. Седя до леглото и й държа ръката, докато заспи. После отивам до средната стая и лягам на болничното легло там.
Следващите седмици бяха истински ад. На четвъртия ден от болницата заявяват, че не могат да задържат татко. Знам, че са прави; не споря и не се боря с тях. Бях се опитал да го гледам; не се справих. Двамата с Джоан стигаме до съгласие да изберем някой добър дом за хронично болни. Не може да остане в болницата, не може да бъде и при майка.
Мама е относително пасивна. Мърмори на тема „дома за бедни“, обвинява ни, че изоставяме собствения си баща — старата история — но не мисля, че си вярва.
Чувствам се виновен. Аз знам, че го изоставям . Може би, ако положа усилия, ще мога да го върна обратно. Но се питам какво ще правим с него, ако или когато той евентуално се върне отново при нас. Превърнал се е в бреме за всеки от нас. В този свят няма повече място за него.
Опитваме отново Котидж Вила, но там не могат да поемат храненето му и само след пет дни го връщат отново в болницата. Дори и Алиша не може да помогне.
Когато го изписват от болницата за втори път, имаме късмет да му намерим стая в оздравителен дом близо до къщата ни. Малък е — само с трийсет легла, но е по-добър от Котидж Вила. Мама се чувства по-добре при мисълта, че е толкова близо. Може да отива там пеша, когато й се прииска.
Доктор Чад се съгласява да го наблюдава. Нещата се нареждат добре. Джоан настоява да се върна в Париж при Врон и Джаки. Не се противопоставям повече. Освен това Джоан наема и медицинска сестра, която да ходи при мама два пъти седмично, и самата тя ще я посещава два пъти седмично. Това е най-доброто.
Състоянието на татко не се подобрява. Не разпознава никого от нас. Не се контролира; не може да се храни сам. Очите му имат същия безумен израз. Отишъл си е, вероятно завинаги. Надявам се само, че е щастлив там, в Кейп Мей или където и да е сега.
Били помага много през тези дни. Прекарва времето си с мама и се опитва да направи всичко, което може; но не и да ходи при татко — това вече е прекалено за него.
Ще се върне с мен във Франция. Съгласявам се да му платя обратния път. Ще пресечем страната с кола и ще се опитаме да попаднем на анулиран чартърен полет или резервен полет. Не ми се иска да се възползвам от предложението на Джоан да ми плати обратния път. Те не са по-богати от нас.
Телефонирам на АЛА КОН. Отговарят ми, че за следващия ден имат подготвени за път четири коли, можем да отидем и да си изберем една от тях. И друг път съм карал коли за тях, имат името ми в картотеката си.
Отивам с колата на мама да се сбогувам с Марти. Моля я да телефонира веднъж седмично на мама и да не посещава татко. Прекалено потискащо е за нейното състояние.
Тази нощ Били спи в спалнята към градината, аз оставам в болничното легло. Много ми е трудно да накарам майка да си легне. Тя непрекъснато броди из къщата…
Мисли, че не трябва да я напускам, страх я е да остане сама. От друга страна, разбира, че повече не мога да остана. Не знам дали е продължила да броди из къщата след два часа сутринта, защото заспивам.
Когато завиваме по алеята към дома на моите приятели, виждаме Рита на вратата. В ръката си държи телеграма. Представих си Джаки, когато тичаше към мен в студа на Морван. Предчувствам нещо лошо както тогава.
Спирам. Били, който ме следва, се блъска в мен. Продължавам бавно да вървя.
Читать дальше