Уилям Уортън - Татко

Ти знаеш, Джони, че прадядо ти беше трапер. Не е живял в къща от тринайсетата си година; жени се за чистокръвна индианка от племето Онейда. Прабаба ти, майката на баща ми, беше висока над един и осемдесет. Беше по-силна от който и да е мъж и можеше да говори само индиански и френски.

Никога не съм я чул да каже дори една дума. Тези мои дядо и баба практически живееха като първобитни хора. Не са имали дом и не са се установили на едно място, докато баща ми не навършва седем години. Живели са с индианците и фактически не са имали религия; доколкото знам не са се и женили — поне не в църква.

Татко обичаше да разказва как са скитали, как са зареждали капани, купували кожи, прибирали ги в скривалища, обикновено под земята, а после са ги опаковали и прекарвали в катуна. Те бяха животни, Джони, и тази силна животинска жилка е все още тук. Тя е в мен, тя е и в теб и ние винаги трябва да се борим с нея.

Майка се е съвзела и сега кима с глава. Чува нещо интересно — североамериканска версия за Тарзан.

— Една от причините, поради които се ожених за Бес, е, че тя обича хубавите неща. Винаги е живяла в град и предците й, колкото и назад да се връща човек, винаги са били част от градския живот. Тя харесва хубавите мебели, поддържа чиста къщата си и ние живеем като прилични човешки същества. Виждаш, че не съм като братята си и дори като баща си; аз съм цивилизован. Не пия много и не се местя непрекъснато. Всичките ми братя са опасни хора с изключение на Ед. Той имаше късмет като мен и се ожени за добра жена. Леля ти Мери го обучи точно както трябва. Баща ми и братята ми са непредсказуеми: човек никога не може да каже за какво мислят или какво възнамеряват да правят. Нито един от тях не е работил постоянна целодневна работа през целия си живот. Пийт, Орийн и Калеб или пиеха, или скитаха из горите на лов. През зимата се приютяваха някъде и „заспиваха“ зимен сън като мечки. Не може да не се признае, че майка ми направи много за татко. Поне го вкара в църква и той пое грижата за нас, децата. Но той нито се обличаше, нито вършеше нещата като другите хора. Знаеш ли, че през целия си живот не е платил и стотинка за социална осигуровка и за данък общ доход? Живееше в Югозападна Филаделфия така, като че ли се намираше в някоя ферма или в горите. Сградите, колите — всичко това не означаваше нищо за него. Не исках да живея по този начин. Погледни ме — аз съм цивилизован човек, погледни ръцете ми — чисти са, всичките ми пръсти са на мястото си. Погледни тази къща, която имаме, красивите мебели, килимите и всичко, живеем като истински градски хора и дължим всичко на майка ти. Не забравяй това!

Какво можех да кажа? Знаех, че говори сериозно; искаше от мен да разбера, да погледна на нещата през неговите очи. Иска ми се Делибро да беше чул това. Майка си седи и все още плаче. Подсмърча, взира се в мен, очите й говорят: „Виждаш ли какво имах предвид, Джаки, виждаш ли какво имах предвид?“ А татко говори така разумно. Чувствам се ужасно, като малко провинено дете. Виждал е и е разбирал всичко през всичките години и не е споменал нито дума, оставял е нещата така от уважение към нас.

— Джон, знам, че понякога се безпокоиш за Били и малкия Джаки. За бащите е трудно да чакат, но ти трябва да дадеш на момчетата време. Синовете са тези, които изпълват с тревога мъжа, защото повечето мъже са боязливи хора и поради това се страхуват още повече за синовете си. Джони, аз вече не се безпокоя за тебе и не искам ти да се тревожиш за мен и за майка ти. Нека всеки от нас мисли за своя живот. Всички сме добре. Ще посещавам този психиатър, докато се оправя. А ти, Джони, си върви при Вероника и Джаки. С майка ти ще бъдем добре. Просто всички ние трябва да престанем да се безпокоим толкова много.

След тази дълга реч той се обляга назад, люлее се, усмихва се ту на единия, ту на другия — усмихва се така, като че ли всички правила на семейството не бяха нарушени. Странното е, че татко не се държи, като че ли тази негова реч не е нещо неприсъщо за нашето семейство. Говори повече от петнайсет минути, каза повече, отколкото е казал през последните петнайсет години, и си седи в стола, люлее се и се усмихва, като че ли нищо не е станало.

Започвам да съчувствам на майка. Тя не се страхува чак толкова от физическо насилие, колкото от психическото. Той е способен да каже всичко, като се люлее на стола си, да събори всички неприкосновени кули на мисълта и чувствата, изграждани в продължение на повече от петдесет години взаимно лицемерие. Той спокойно нарушава множеството правила, на които се крепят отношенията им.