Уилям Уортън - Татко

— Има някои неща, които ти може би не знаеш, Джони. Когато срещнах Бес, тя беше само петнайсетгодишна. Възстановяваше се след много тежко нервно разстройство. Не можеше дори да се върне в училище. Аз бях осемнайсетгодишен и работех на Хог Айлънд като дърводелец. Не бях щастлив; всъщност бях нещастен. Не харесвах живота в града, липсваше ми фермата. Чувствах, че веднага проличава какъв съм — обикновено фермерско момче — и ми се струваше, че всички ми се смеят. Това беше голяма промяна за мен, Джон. През зимата и лятото никой от нас, децата от фермата, не носеше редовно обувки там. Вървяхме пеша до училище с обувките си, вързани на вратовете; обувахме ги едва когато влизахме вътре. Докато се преместим във Филаделфия, никога не съм имал собствени обувки. Носех обувките на Орийн. Те никога не се износваха; обувахме ги само за училище или за църква. Не можеш да си представиш каква огромна промяна беше за мен идването ни тук от Уискънсин, където познавах може би не повече от двайсетина души и половината от тях бяха братята и сестрите ми. Ето ме във Филаделфия, говоря смешно с акцента на фермерче от Уискънсин; страхувах се да отворя уста. Бях притискан в тролейбуси от хора, които не знаеха нищо за мен и не ги беше грижа. Всеки като че ли знаеше какво точно прави и къде отива. Хората се блъскаха в мен просто защото не знаех, че трябва да им отстъпя. Не знаех как да пусна тоалетно казанче, да използвам телефон, да танцувам. Срещнах майка ти един дъждовен ден в някакъв вход близо до магазин на Джон Уонъмейкър. Притича до входа с истеричен плач. Тревожеше се, защото беше взела модната шапка на по-голямата си сестра Маги, без да я пита, а сега дъждът я съсипваше. Носех голям старовремски чадър — майка беше настояла да го взема със себе си; отворих го над нея. Мили Боже, ако майка не ме беше накарала да взема този чадър, сигурно никога нямаше да се запозная с теб, Бес — представяш ли си? Бес беше хубава и изплашена. Не съм срещал по-изплашен човек от нея. И причината не беше само в шапката; гръмотевиците и светкавиците я ужасяваха, страхуваше се, че тролеят няма да дойде, страх я беше, че закъснява; плашеше се от мен. Джони, майка ти си остана такава. Понякога се прави на силна и се държи като шеф, но вътре в себе си е изплашена. Не забравяй това! Онзи ден тя след дълго колебание ми разреши да я придружа с тролея. Когато слезе, я последвах, като държах чадъра си над шапката й. Доведе ме до голяма каменна къща, заяви, че живее тук… и сбогом. Стоях от другата страна на улицата, исках да я видя в безопасност вътре, но на вратата изскочиха две големи кучета и я залаяха. Тя затича надолу по улицата в дъжда; разбрах, че не живее в тази къща. Ето какви неща върши, Джони; толкова е изплашена, че ги върши все такива. Изтичах със смях след нея, беше като луда и си помислих, че може и наистина да е луда, но вече я обичах.

Погледнах мама. Очите й бяха безизразни; лицето — маска; беше зашеметена.

— И ти не си много по-различен, Джони. Беше най-мършавото бебе, което някога съм виждал в живота си. Първите три месеца ревеше непрекъснато. Истинско чудо е, че майка ти не полудя съвсем. После порасна и се превърна в най-изплашеното и най-плашливото дете в околността. Понякога съм си мислил, че това е от майка ти. Страхуваше се от тъмнината. Стряскаше се от гърмежи и викове; пъхаше пръсти в ушите си по време на бейзболни срещи и ги тъпчеше с памук на Четвърти юли. Страх те беше да караш велосипед, ролкови кънки, да плуваш. Мисля, че се научи да плуваш едва след като навърши тринайсет години.

Страхуваше се и от всички други деца в квартала. Тичаше към къщи, подгонен от някое малко дете, не по-високо от кръста ти. Така се научи да тичаш — като бягаше от всички. А растеше така бързо, някак преждевременно. Известно време — когато беше на десет или дванайсет години — беше поне с една глава по-висок от всички други деца в класа. А това още повече влошаваше нещата. Малки деца се редуваха да те бият и гонят, за да могат да се хвалят след това, че са пердашили високия глезльо. Прекарваше летните си ваканции, като се криеше в мазето или четеше на верандата, а по-късно седеше с часове при птиците си. Когато те гледам понякога сега, не мога да повярвам, че ти и онова дете, за което ти говоря, сте един и същи човек. Искам да подчертая, че много приличаш на майка си, Джон. И ти се бориш през цялото време, но по своему. Може би затова реши да живееш във Франция, не в Америка. Не искаш да се състезаваш, искаш да стоиш настрана. Но в друго отношение се различаваш от Бес. Взел си го от мен. В тебе има нещо диво, като диво животно. Имаше го и в баща ми, в братята ми и в две от сестрите ми; ние като че ли не сме съвсем хора, не сме напълно цивилизовани. Притежаваме някакво животинско качество и то може да изскочи наяве по всяко време. Учудвам се, че до този момент не сме имали убиец в семейството. Не знам тази наша особена черта на какво се дължи; може би на дългите години живот в гората, може и да е индианската кръв във вените ни.