Уилям Уортън - Татко

Седим във всекидневната. Вече познавам, когато татко не е с нас. Иска ми се да попитам, но съм смутен. Все едно е да питаш жена, дали е в мензис, понеже не е в обичайното си настроение. Не мога да оправдая подобна самоинициатива от моя страна, освен с обикновено любопитство, а и такъв един въпрос ще бъде нетактичен.

Майка ми е в едно от нейните настроения и е ужасно да бъдеш с нея. Слава Богу, че поне Били замина отново за каньона Топанга! Когато е вкъщи, майка се мотае около него — лейди Макбет от Колби Лейн, и го дразни. Не го обвинявам. Тя е невъзможна, когато е изплашена; удря и дере като бясна котка — това е външният израз на опита й да придаде някаква сигурност на нещата. Когато е в такова състояние, никой не е в безопасност близо до нея.

И ето тя започва. Татко е в люлеещия се стол, мама седи край масата за хранене, столът й е обърнат към нас, а аз съм на тапициран стол до вратата. Разстоянието между нас е един-два метра.

Започва да ми говори колко луд е татко. Изрежда всички чудатости на четири поколения Тремънтови. Прави го с равен, погребален тон, като че ли казва серия молитви. Слушам и кипя. Татко слуша, като се опитва да не й обръща внимание. Той е като благовъзпитана жена, принудена от обстоятелствата да слуша вулгарния език на долнопробен бар.

Тя не се спира. Знам, че очаква да споря с нея, а аз не искам. Но в един момент не издържам. Човек се самозаблуждава, че вече е свикнал с тези неща и може да реагира логично и разумно на поведението на родителите си, както подобава на един възрастен човек. Обръщам се към баща ми.

— Татко, защо й разрешаваш да говори така? Защо се примиряваш? И за двама ви не е добре да се допуска да плюе цялата тази гадост. Сега тя се държи като луда!

Тя продължава едновременно с мен по време на първото ми изречение, но после — най-сетне! — си затваря устата. Ако се бях обърнал към нея, щеше да продължи, само че с по-висок тон. Обърках я, като заговорих на татко.

— Знаем, че прави това, защото е изплашена, но нахвърлянето срещу всеки не помага. Трябва да разбере това и да спре.

Обръщам се към нея.

— Мамо, все пак трябва да имаш някакво чувство за мярка. Самата ти всъщност не вярваш на всички тези глупости; изброяваш ги само, за да се почувстваш по-добре, да си вдъхнеш самочувствие и да се правиш на мъченица. Татко толкова се старае. Посещава психиатър. Той казва, че татко не е луд. Истината е, че е силно впечатлен от вътрешната сила на татко, която му е помогнала да преживее последните трийсет или повече години, без да полудее.

— Ако си толкова сигурна в лудостта му, кажи ми го насаме и ние ще потърсим изход от положението. Татко може да отиде в някакъв дом или ти ще отидеш в дом, все ще намерим някакво разрешение на проблема. Но, за Бога, не говори пред него, като че ли е някакво животно, което не разбира!

Татко пребледнява. Навежда се напред и става със залитане от стола. Инстинктивно заставам до него. Нямам представа какво смята да направи. Може би ще се опита да удари — мен или мама. Всичко е възможно.

Оставя бастуна си и бавно тръгва към нас. Майка също е станала; изглежда много изплашена. Татко разтваря тънките си ръце и ние отиваме към него. Притегля ни близо до гърдите си и ни притиска силно към себе си. Цялото му тяло трепери. Никой не казва нищо. Като че ли сме спортисти, събрани за тайно съвещание, само че не сме скупчили глави; лицата ни са вдигнати нагоре.

Татко целува и двама ни няколко пъти; целува ме за пръв път от деня, в който тръгнах на училище. Започва да говори тихо с пресекващ глас.

— Не прави това, Джони. Моля те, не казвай тези неща на майка си; ти си толкова умен и знаеш толкова много. Ние сме семейство, нищо друго няма значение. Нека се обичаме един друг и да си простим. Да обичаш повече от всичко на света, означава да оставиш хората да вършат нещата, които трябва да вършат. И майка ти тук има неща за вършене, както и аз. Такъв е редът на нещата. Моля ви, не се карайте; мъчително е да ви чуя да говорите така.

Разплаква се, майка го последва. И аз плача. Сега сме като „Гражданите на Кале“ на Роден. Може би е време да прекъснем съвещанието, да извикаме за сигнал и да грабнем бързо топката. В този момент такива глупави мисли се въртят из главата ми. Трудно ми е да се справям с истински чувства; разработил съм си поне двайсет способа на защита от тях.

Най-сетне сядаме отново. Татко въздъхва и започва да говори. Не мога да реша кой, по дяволите, е този човек.