Уилям Уортън - Татко

— Доктор Делибро, мама вече е преживяла две сериозни нервни кризи. Когато се чувства заплашена, тя удря и хапе; а това се случва често. Убедена е, че бракът й с баща ми е най-голямата грешка в живота й; но емоционално е абсолютно зависима от него.

Знам, че това звучи като още едно оплакване на мъж на средна възраст от майка му, но говоря така, както чувствам нещата.

— С майка се живее трудно: тя е интелигентна, чувствителна, изискваща, ненаситна и безмилостна.

Така, казах го. Той притиска палци към предните си зъби. Сигурно съжалява, че те не са разделени. Чакам. Толкова е тихо, че чувам тиктакането на часовника. Исусе, консултираме се повече от три часа; ще трябва да продадем къщата само за да посрещнем сметките на психиатъра.

— Доктор Делибро, още нещо. Родителите ми не са богати, същото важи и за мен. Не съм сигурен докога ще могат да ви посещават. Какви са вашите оценки във време и пари за получаване на някакъв положителен резултат? Ако включим и мама в това, едва ли ще можем да ви се изплатим.

Накланя стола си назад, опъва ръце, пръстите му са разперени, леко повдигнати. Поглежда пръстите на едната си ръка, после — на другата; напомня ми пианист, преди да започне да свири.

— Разходите за родителите ви ще бъдат покрити от „Медикеър“, сигурен съм. Може би ще успеем да измъкнем останалото от Перпечуъл. Не се безпокойте за това. Ако не можете да посрещнете двайсетте процента, ще се споразумеем. Не съм съгласен с Фройд, че трябва да се вземат много пари, за да се оцени лечението. Това не е нищо повече от изява на виенската садомазохистка глупост. Не се безпокойте. Нямам намерение да прибера всичките им спестявания. Да си призная, това е една от причините, поради която специализирах геронтология. С „Медикеър“ мога да избирам пациентите си според нуждите им, а не според финансовите им възможности. Осемдесетте процента от моите такси ми осигуряват приличен живот.

И двамата се усмихваме. Не може да бъде по-откровен. Татко и мама ще получат пълно лечение, достойно за по-заможните от средната класа. Посещенията при Делибро ще отбелязват най-връхната точка на емоциите през седмицата в продължение на години; те ще засенчват дори мелодрамите по телевизията. Започвам да се замислям дали да не се преместя отново тук, в Калифорния.

Поглежда часовника и става. Може да има и други пациенти, кой знае! Ставам и двамата влизаме в приемната. Татко не е там! Изпадам в паника; в следващия момент обаче го виждам в малката ниша със секретарката. Седи на нейното място пред пишещата машина. Тя се навежда над него. Ръцете му са на клавиатурата. Когато се приближаваме до тях, вдига очи към нас и се усмихва смутено.

— Джони, знаеш ли, винаги съм искал да се науча да пиша на машина. Това момиче си губи времето с тази работа; родена е да бъде учителка, не секретарка. Погледни само: вече мога да напечатам „това е той“, без да гледам.

За да демонстрира придобитото си умение, той отпраща поглед към тавана и с труд удря по съответните букви. Преди това пръстите му играят несръчно над тях. Поглежда надолу.

— Виж, отново го направих!

И двамата се навеждаме и се взираме: неговото магическо изречение е напечатано три пъти. Татко бавно се изправя. Момичето му помага и му подава шапката. Двамата си стискат ръце; той слага ръката си върху нейната.

— Много ти благодаря; някой ден ще напечатам на пишеща машина книга и ти ще бъдеш в нея.

Заобикаля бюрото. С Делибро определяме две срещи за идващата седмица: едната в сряда, другата в петък. Ако успея да уговоря майка да дойде — добре, в противен случай татко ще го посети два пъти.

Връщаме се у дома. Паркирам и влизам в къщата. Татко веднага отива в оранжерията; решавам, че избягва майка. Не желае да говори за този следобед. Може би отива там, за да прескочи необезпокояван до Кейп Мей.

Опитвам се да обясня на майка какво е казал докторът. Разказвам й за сънищата му за Кейп Мей, как в тях я нарича Бес и това обяснява защо прави грешки тук. Опитвам се да я подготвя за другия свят на татко; разказвам й, че те двамата там са по-млади, имат още две деца, а татко отглежда домати и царевица и ги продава във Филаделфия. Колкото повече разказвам, толкова по-ясно ми става, че напразно хабя усилията си.

Мама отново държи и двете си ръце пред устата и невярващо клати глава. В очите й се насъбират сълзи. Може би я натоварвам прекалено много, но не мога да измисля нищо друго. Трябваше да попитам Делибро.