Уилям Уортън - Татко

Връщам се вкъщи. Казвам на мама, че двамата с татко ще се срещнем днес следобед с геронтолог. Чува гинеколог и се разтревожва. Обяснявам й, че геронтолог е лекар, който е специалист по проблемите на старостта. Не го наричам психиатър; не желая да осигурявам допълнително гориво за любимата й теория, че татко е луд.

Казвам на татко как съм възприел Делибро. Слуша ме и кима с глава.

— Джони, мисля върху това. Според мен най-големият проблем е тези неща да се държат разделени. Понякога ми се налага да се спра, за да мога да реша къде точно всъщност съм. Работя в оранжерията, но мислено съм в Кейп Мей. През деня най-често се пренасям в Кейп Мей, когато работя в оранжерията. Там сякаш съм в друг свят, напълно уединен, сам съм с растенията си и умът ми започва да скита. Но ти не се безпокой, Джон, ще обмисля добре.

Отиваме в Санта Моника точно преди два часа. Завеждам татко до кабинета на Делибро без затруднения — паркингът е в самата сграда, а от него до горните етажи има асансьор. Давам на секретарката медицинските картони на татко, които взех от Перпечуъл. Татко се оглежда.

— Я гледай! Този човек трябва да е ужасно беден за психиатър: покрил е стените си с дъски от сандъци. Може би използва сандък от портокали за бюро!

Точно в този момент Делибро влиза. Усмихва се приветливо; веднага се обръща към татко. Баща ми го гледа право в очите и аз се надявам, че нещата между тях ще потръгнат. Явно се опитва да реши дали този човек е шеф или не. Той има кабинет, доктор е. Да, обаче носи тъмносиньо поло.

Влизаме в кабинета заедно. При срещата ни сутринта Делибро ми каза, че мога да вляза с татко, но трябва да напусна веднага щом той ми даде знак. Така е подредил стаята, че има стол сравнително близо до вратата; решавам, че този стол е за мен, и сядам на него. Баща ми сяда на стола, в който сутринта седях аз.

Докато преглежда медицинските сведения, Делибро говори много внимателно с него.

Пита го за майка, за инфарктите й; за операцията му. Показва искрено съчувствие. Задава въпросите внимателно. Татко кима, усмихва се, слуша. Не сервилничи като пред шеф. Реакцията му е различна; приятно му е, че е център на внимание.

Толкова празни приказки за сто долара на час. Но, от друга страна, той не можеше да навлезе в нещата като с булдозер; татко ще бъде отблъснат и ще се затвори в себе си.

— Господин Тремънт, синът ви ми разказа за вашия проблем. Вие, изглежда, живеете с чувството, че имате друг живот. Бихте ли ми разказали нещо за това?

Усмихва се и изчаква. Татко ме поглежда.

— Така е, татко. Кажи на доктор Делибро. Разкажи му за Кейп Мей; разкажи му всичко, което сподели с мен.

Започва бавно, но почувствал силния интерес на лекаря, бързо се отпуска. Разказът му е изпълнен със „Знам, че това звучи налудничаво, но…“ или „Това може би не е за вярване, но…“. Важното е, че говори за тези неща.

Надявам се Делибро да не ме изхвърли от стаята. Татко разказва неща, за които не бе споменавал преди. Още по-убеден е, че е бил едновременно на две места, отколкото беше, когато говори с мен. Това му се струва нелогично.

Отначало Делибро си служи с думите и възклицанията на един психиатър за предразполагане към признания и изповеди: „Даа…“, „Правилно…“, „Продължавайте…“, „Хмм…“ и т.н.; но след пет минути думите на татко се отприщват. Цял един свят напира да се роди; няма нужда от форцепси. Раздвоен съм между това да наблюдавам Делибро и да не изпусна нещо от татковия разказ. Същевременно се мъча да не допусна собствената ми глава да превърти. Делибро е така увлечен в разказа на татко, че слуша с полуотворена уста.

Другият свят на татко се разкрива с поразяваща яснота и пълнота; той описва как прави обувки, описва кутията, която е направил за тази цел, начина, по който шие кожата; следва подробно описание на отглеждането на картофи; обяснява как връзва перата на лука, за да се получат добри глави. Всички тези неща се леят пред нас като вода от пълноводен поток. Чувства се желанието на татко да разкрие тайните на своя свят. Объркан е от начина, по който го възприема — едновременно като извор на удоволствие и на вина.

Сякаш художник е посветил трийсет години от живота си, за да нарисува стенопис-шедьовър в празна стая, но не е могъл да го покаже на никого, защото го е нарисувал с откраднати бои и в чужда къща без разрешение.

Сега татко разказва по-подробно, отколкото на мен. Точно в този момент забелязвам, че Делибро ми намига; време е да напусна стаята. Опитвам се да се измъкна незабелязано, но не успявам.