Уилям Уортън - Татко

Рита ме пита как искам яйцата и ми налива портокалов сок. Това е най-добрата закуска от седмици наред. Татко мълчи; имам чувството, че съм прекъснал нещо. Но нямам намерение да се откажа от тези понички, колкото и да желае да си поплаче на крехкото й рамо.

Пат идва при нас, когато съм преполовил четвъртата си поничка с желе. Готов е за университета. Представям си го пред катедрата, съвършен университетски професор: плешива глава, която лъщи на светлината; старае се да бъде внимателен и ясен, но плаши студентите си до смърт, защото излъчва натрупано знание и ноу-хау. Пат изпива чаша портокалов сок и малко кафе. Избира си една поничка от обикновените с дупка. Рита ми сервира две пържени яйца с някаква странна на вкус наденичка с още по-странно име.

Татко взема документите с адреса, на който трябва да откараме колата и Рита разтваря карта на Филаделфия. Двамата съпрузи мислят, че има грешка в адреса. Оказва се, че трябва да я предадем в пренаселено, кипящо гето — един от най-опасните квартали във Фили. Казват, че не биха минали и с танк през него. Двамата с татко се споглеждаме; „приятна“ изненада.

Рита се сеща за писмото, което забравила да ми даде. То е от Деби; втурвам се на горния етаж да го прочета.

Ще дойде да ме посрещне в Париж на острова, както се бяхме уговорили. Ще бъде там на десети юли, иска да бъде с мен в Париж, за да отпразнуваме заедно националния празник на Франция. В писмото си пише „да отпразнуваме също и моето освобождаване от частния ми затвор“. Чета писмото поне десет пъти. Невероятно, всичките ми мечти се сбъдват! Наистина ще направим каквото сме решили. Разбирам, че двамата с татко сме пропуснали Четвърти юли някъде по пътя; сигурно това обяснява претовареното движение след Сейнт Луис.

Опитваме се да запалим колата, но вероятно изобщо няма да можем да я закараме на собственика. Въртим ключа, докато акумулаторът се изтощава. Пат има токоизправител, изваждаме акумулатора и го замъкваме в гаража.

Сигурно дъждът и влагата са виновни — напълно вероятно е те да са изкарали от строя кабелите. Кой знае защо татко е убеден, че причината е в карбураторите. Пат стои на верандата и дава указания. Почти чувам прещракването на релетата в мозъка му. Все още вали като из ведро — целите сме вир-вода. Проблемът е, че ако не предадем колата днес, няма да получим петдесетте си долара.

Изваждам свещите и ги почиствам; татко продухва с уста дюзите на карбуратора; вони като гълтач на огън. Тази кола е не само огромна, но и всичките й части са напъхани на най-невъзможни места. С помощта на Пат откривам клемите и ги почиствам. Връщаме акумулатора на място и опитваме отново. Нищо! Опитваме пак, докато става очевидно, че свещите отново са намокрени.

Татко се опитва да се обади на Скарлиети, за да го предупреди, че колата му е във Филаделфия, но не може да се свърже с никого. Както обикновено всичко се обърква. Рита излиза на верандата с чадър на бели и сини райета. Приближава се и надзърта под капака. Питам се дали причината не е в неправилното регулиране. Но как е възможно да излезе от строя само за една нощ? Рита била чела някъде, че когато всичко е мокро и влажно и колата не може да запали, трябвало да се извадят всички части и да се изсушат на слаба фурна.

Зяпаме я, като че ли е откачила. Трудно ни е да си представим частите на автомобил във фурна, в която печем кексове или говеждо.

Но признаваме, че има известна логика. Освен това нищо друго не ни идва наум; до този момент бяхме опитали всичко. Отново изваждаме свещите, освобождаваме бобината, кабелите от свещите до делкото, самото делко, кондензатора и четките за динамото; сваляме капачката на делкото. Поставяме всички тези части върху алуминиево фолио и ги набутваме във фурната й.

Печем ги в продължение на петнайсетина минути; според Рита това е времето, необходимо за изпичане на сладкиши; изваждаме ги. Не само са сухи, но са и нагорещени до червено. Изпиваме по още една чаша кафе, докато се охладят. Пат остава. Заявява, че тук му е по-интересно, отколкото в лабораторията.

Татко е много по-спокоен, отколкото е бил месеци наред. Намира се в родния си град; вероятно и географията, и геологията тук — абсолютно всичко въздейства върху тялото така, че човек да се чувства най-добре в родния си град. Може би и ефектът на Кориолис на дядо има нещо общо с това; тялото е хидравлична система, не може да не го признае човек, когато се замисли по този въпрос. Трябва да попитаме Пат.