Френските крале трябва да са живели със същото чувство. Бедният стар Анри IV! Някакъв смахнат скочил в каретата му и му светил маслото. Нищо чудно, че Луи XIV построява онзи замък във Версай; той е вероятно един от първите хора, които се преместват в предградията, за да избегнат лудостта в центъра на големия град.
Най-сетне стигаме до адреса, посочен в документите ни. Всичко съвпада — улицата, номера, с изключение на едно — това просто не може да бъде къщата, която търсим. Точно тук е „Монтгомери“ 2007, но е по-лошо от всичко, край което минахме досега. Невероятно е. Няма къща, която да не е претъпкана с хора. Хората по улицата са фактически голи. От другата страна на улицата има повреден пожарен кран и във водата скачат деца с голи задници. Истинска джунгла сред Филаделфия!
Обикаляме квартала три пъти, не знаем какво да правим. Когато приключваме втората си обиколка, те са вече подготвени и ни очакват. Деца се спускат към нас, с уста изхвърлят струи вода срещу прозорците и се смеят. Къщата с нашия номер изглежда необитаема.
След третата обиколка сме готови да си плюем на петите. Спираме, за да погледнем отблизо и да решим дали е възможно на този номер да живее някой. Две деца се изкатерват върху колата; босите им мокри крака висят пред предното стъкло.
За наше голямо учудване вратата на къщата се отваря и към нас изтичва бяла жена. Тя е облечена в жълта рокля без ръкави; има тъмна, почти синкава коса. Тича до колата и притиска документи към стъклото. Копие от документите за предаване със снимката на татко, закрепена с телбод към него. Отключвам вратата, тя я отваря и се настанява до мен. Мирише на уиски и парфюм. Моментното отваряне на вратата е като отваряне на врата на пещ. За пръв път отваряме врата или прозорец, откакто напуснахме дома на приятелите на татко.
— Вие ли сте господин Тремънт?
Татко измъква своите документи от джоба на колата.
— Тук пише, че трябва да предам колата на някой си господин Скарлиети.
Показва й документи с това име.
— Аз ще я приема вместо него; господин Скарлиети точно сега е извън града. Ще подпиша и ще ви дам петдесет долара. Правилно, нали?
Татко ме поглежда; свивам рамене. Имаме ли избор? Не можем да заседнем в тази кола. Поне децата се бяха смъкнали от нея и седяха или стояха по бордюра от другата страна на улицата. Татко приспада сметките за направените ремонти; възлизат общо на около триста долара. Тя ги поглежда, после подозрително поглежда и нас. Татко й казва, че се е обаждал по телефона от Лос Анджелис, и господин Скарлиети е дал разрешение да се замени регулаторът на волтажа; карданният вал е ремонтиран тук, в Пенсилвания.
— Ако не ми вярвате, можете веднага да се обадите на гаража, телефонният номер е тук, на сметката; мястото се нарича Ню Стантън.
Посочва номера, тя се вглежда още веднъж в сметката, после се усмихва.
— Изглежда, тази кола е наистина голяма работа. Не нося толкова пари със себе си. Единият от вас ще трябва да дойде с мен, за да ги вземе. Четиристотин ще покрие всичко, така ли е?
Татко кима. В напрежение съм: опитвам се да намеря връзка между тези пари и колата с общата атмосфера на квартала, ако изобщо това може да се нарече квартал. Татко казва, че ще остане в колата, докато аз отида да взема парите.
Треперя от нерви. Тази жена е хубава, твърде хубава, може би трийсет и пет годишна, с големи очи, фини ръце и дълги крака.
Изтичва по напуканата циментова пътечка между полянки в окаяно състояние, после по няколко изпочупени стъпала, които водят към небоядисана веранда. Изведнъж ме обгръща не само нетърпимата горещина, но и вонята наоколо. Тя е смесица от изгорени и изгнили портокали.
* * *
Влизам след нея. Стоя като ударен с мокър парцал по главата: не мога да повярвам на очите си. Оказва се, че къщата е с климатична инсталация, но това е най-малкото. Намирам се в огромен салон. Навярно са избили стените поне на десет къщи. Стените са покрити с червен брокат и навсякъде са поставени огледала с меки розово-оранжеви светлини над тях. Килимите са тъмночервени, с цвета на бургундско. Веднага се сещам за последните трийсет и пет страници на „Степният вълк“ от Херман Хесе. В сравнение с това пред очите ми палатът на Цезар изглежда като магазин за санитарни материали и други боклуци. Стоя с отворени уста; дамата изчезва някъде.
Очаквам всеки момент да ме ударят по главата с обвита в кадифе палка. Това тук е някакъв вид комарджийски вертеп или публичен дом — може и двете едновременно.
Читать дальше