Уилям Уортън - Татко

Във всекидневната има пиано, виолончело, френски рог до камината и купчина ноти върху пианото. Телевизионен декор за „Това е твоят живот, Алберт Айнщайн“.

По-горещо е и от ада. Влагата ни преследва навсякъде. Настаняваме се в ъгъла за хранене. Там има електрически вентилатор; включваме го, за да пораздвижи въздуха около нас. Пускаме и малкия телевизор на един от местните канали; учудващо е как северняшкия акцент се чувства дори и по телевизията им.

Към девет часа някаква кола спира в алеята. Хората напълно подхождат на къщата. Пат е висок, слаб и плешив. Ако човек може да си представи Опенхаймер от Средния Запад, това е Пат — спокоен, самоуверен, с дълбок глас и бавен говор. Татко ми беше разказал за странното му детство, но аз не вярвам особено много. Родителите на Пат са глухи и живеят в изолирана ферма в Южна Дакота. Той чува човешки говор едва когато става на пет години. В семейството му контактували с езика на знаците и това си проличава, когато говори английски — човек остава с впечатление, че слуша симултанен превод в ООН.

По-късно питам Пат дали е вярно това. Човек никога не е сигурен с татко, никога не знае какво ще съчини. Но този път всичко се оказва истина.

Пат живее с чувството, че има огромно предимство пред другите хора, тъй като говоримият език за него е нещо, което той може да включи или изключи по желание.

Рита е дребна, с младежки вид, жизнерадостна и привлекателна. За пръв път така съм впечатлен от приятелка на родителите ми. Не знам на какво се дължи: на нейната грациозност, на гласа й или на жизнеността й, а може би на факта, че изглежда толкова млада. Край очите й има тънки бръчици. В сравнение с лицето на тази жена образите на младите момичета напомнят пустиня. През по-голямата част от вечерта хвърлям тайни погледи на Рита.

По-големите дъщери не са тук. И двете работят през лятото, за да подпомогнат изплащането на огромните сметки за обучение. Едната работи във ферма за отглеждане на коне; искала да стане ветеринарен лекар. Другата е келнерка на плажа в Атлантик Сити. Тук наричат плажа „бряг“. По-малките, Санди и Ким, са спокойни деца с живи очи, които с любопитство следят всичко наоколо. Прекарваме чудесна вечер.

Пат и Рита са страхотна двойка: тя подпалва интелектуални пожари, а Пат ги раздухва спокойно, поддържа пламъка им. Говорим на най-различни теми. По някое време татко започва да разказва за случилото се в Калифорния. За пръв път чувам нецензурираната версия на онзи ужас. Ако отново не си съчинява, чудя се как е издържал. Надявам се, че не очаква един ден и аз да направя същото за него.

Тази вечер ме връща още веднъж на въпроса за университета — нещо, което смятах за решено. Какво общо може да има физиката и математиката с това, дали един разговор е интересен или не? Нищо, доколкото мога да разбера. Но тези двамата са интересни събеседници — няма значение за какво говорят. Имат интересен подход към всяка тема — подхващат я с живо любопитство, оригиналност, изказват собствено мнение. Знаят как да мислят. Чели са много, могат да говорят за музика и живопис, но и това не е отговор на моя въпрос.

Не е лесно да го обясниш; просто те се разбират добре помежду си. Говорим до три часа сутринта.

Рита ни показва спалните на горния етаж — стаите на големите й дъщери. Всичко, закачено по стените, е интересно. Само като да хвърлиш поглед върху тях и научаваш много неща. Над всяко легло е закачена периодичната таблица, до тях — астрономически карти. Погледът ми е привлечен от красиви цветни карти на животни, насекоми и растения. По первазите на прозорците са наредени колекции от минерали и мидени черупки.

Върху всяко бюро има микроскоп. Можеш да се образоваш само докато лежиш на леглото и разглеждаш стените. Тези хора са се отдали на това да трупат знания. Не съм сигурен дали бих имал сили за това.

Лежа под периодичната таблица. Може би направих грешка. Може би стана така, защото имах чувството, че ме глезят. Може би, ако бях отишъл в някой голям университет като Калифорнийския или Бъркли, щях да се справя.

Когато се събуждам, татко вече се е измъкнал от леглото и е на долния етаж. Вали като из ведро. Сега поне се диша по-спокойно. Целият Източен бряг е една огромна оранжерия.

Татко и Рита са в кухнята, пият кафе и ядат понички. Водят някакъв много труден личен разговор и почти не ми обръщат внимание, когато влизам. Вероятно татко отново споделя случилото се в Калифорния.

Сядам на масата и започвам да се тъпча. Никога не съм виждал такива понички. Някои са с дупки, други са с глазура и посипани със захар. Има и такива с желе, с много желе. Най-вкусни са поничките с кленов сироп.