Уилям Уортън - Илюзии

Господи, пак започвам. И така, много от големите ми грижи изчезват и сега ме очакват нови. Това е болестно състояние. Лор слага ръце на раменете ми.

Сега ли е моментът? Оглеждам се да проверя дали сме сами. Не виждам Бен. Мисля, че не слезе да каже довиждане. Надявам се, че другите деца са изгаряли от нетърпение да тръгнат и не са забелязали това.

Обръщам глава към Лор, която още гледа към завоя, където се скри колата. Господи, дано да направя всичко това, без да й причиня болка и без да я накарам да мисли, че съм подлец или егоист! Вече не съм сигурен в себе си. Това заличава всяко мое качество, което съм ценил. Усещам, че ставам като всички останали.

Премислил съм го хиляди пъти, опитвайки се да намеря най-подходящите думи, но сега се чувствам неуверен като малко дете.

Продължавам да държа ръце на раменете на Лор и да гледам красивите й избледняващи очи. В много отношения тя е по-хубава, отколкото когато я видях за пръв път в Евънстън. Лор мига и се усмихва — машинално и без да прикрива тъгата и бдителността си. Гласът й е тих, овладян и съвсем различен от моите чувства.

— Тържеството по случай трийсетата ни годишнина беше прекрасно, нали, Уил? Децата бяха чудесни.

Още се взирам в очите й, търсейки нещо, което да ми помогне. Започвам да губя смелост. Може би трябва да почакам още малко. Но не искам да се връщам в мелницата — нашия коледен дом, докато не излея цялата си отрова. Имам чувството, че ако чакам твърде дълго, никога няма да кажа онова, което трябва и ще продължим да живеем по същия начин, а Лор ще се отдалечи още повече от мен.

Чудя се дали мога да имам доверие на гласа си. Душата ми е пълна и същевременно празна.

— Да, Лор, страхотни бяха. Явно не подозираха, че това може да е последната Коледа и годишнина, която празнуваме заедно. Опитах се да им го кажа, но те не слушаха.

Усмивката й бавно изчезва. Лицето й пребледнява и очите сякаш блестят, сияещи на студената светлина.

— Какво искаш да кажеш, Уил? Сигурна съм, че може би още догодина отново ще ги съберем. И Сет ще дойде.

— Не говоря за тях, Лор, а за нас.

Поемам дълбоко въздух и чакам. Все още мога да се откажа, но не го правя.

— Много ми е неприятно да ти го кажа, Лор, но аз знам за теб и Пит. Ужасно съжалявам.

Лицето й е станало сиво като кишата в канавката на шосето. Продължава да ме гледа в очите, но по бузите й започват да се стичат сълзи. Още я държа за раменете. Гледаме се така, както не сме правили от години.

Неизвестно защо моите очи остават сухи. Не мога да плача. Може би защото дълго мислих за този миг, страхувах се от него, избягвах го, исках да не настъпва и се преструвах, че не съществува. Но сега изпитвам облекчение. Някаква буца у мен се стопява и се разпада. Лор на два пъти отваря уста, но не казва нищо. Накрая продумва.

— Моля те, Уил, не може ли да почакаме? Да влезем вътре.

— Съжалявам, Лор. Влезем ли, няма да мога да го направя. Тази мелница е всичко, което сме били. Не разбираш ли?

— Добре, Уил. Съжалявам, че не изчака още малко. Исках да ти разкажа всичко и да ти обясня. Сега няма да ми повярваш. Вероятно аз съм тази, която чака твърде дълго.

— Вярвам ти, Лор. Винаги съм ти вярвал. Знаеш това.

Мълчим. Притискам я до гърдите си. Вече не мога да я погледна в очите. Усещам как нещо засяда на гърлото ми. Знам, че ще се разплача, затова трябва да побързам.

— А сега, ти трябва да ми повярваш. Знаеш ли как започнах да подозирам, че има нещо? Господи, колко типично за мен! Изнасях лекция на семинара в един съботен следобед, когато изведнъж земята под краката ми се разтресе. Наложи се да спра да говоря и да седна. Бях изумен, когато установих, че съм се възбудил… Всичко това продължи само няколко минути. Не знам какво си помислиха студентите. Имах чувството, че съм получил лек сърдечен удар. Смятах да отида на преглед в Американската болница. Исках да ти кажа, но както обикновено, забравих… Това се случи на единайсети май, преди около година и половина. Означава ли тази дата нещо за теб? Мисля, че тогава си изпитала първия си оргазъм, към който се стремяхме толкова усилено през всичките тези трийсет години.

Лор ридае на рамото ми. Притискам я още по-близо до себе си. Тялото й е толкова отпуснато, че трябва да я държа да не падне. Не реагира. Само кима. Опитвам се да събера смелост, за да продължа. По-лошо е, отколкото предполагах. Потрепервайки, поемам дълбоко въздух.

— После ми се случи още няколко пъти. Обикновено в събота или в дните, когато ходеше на родителска среща. Не беше толкова силно, колкото първия път и не се плашех. Но нали съм си глупак, не го свързвах с теб. Помислих, че се дължи на критическата възраст у мъжа или нещо подобно. Изненадваше ме ненадейната ерекция. Сетне тестисите ме боляха. Но напоследък това не се случва.