Уилям Уортън - Илюзии

Хвърлям в огъня два големи пъна. Горим дърва така, сякаш запасите ни са неизчерпаеми. Ала дървата свършват. Както и моите дни — може би ми остават само девет хиляди, ако ми провърви. Решавам да пикая навън. Обувам чехлите, взимам джобното фенерче, безшумно отмествам газената бутилка, отварям вратата и я затварям, колкото мога по-плътно. Запалвам фенерчето и се изпикавам във водата, която вече не е замръзнала.

Внимателно се качвам на бента. Осветявам мястото, където бяхме направили яслата. Все едно наблюдавам потъването на „Титаник“.

Вероятно ме е събудило движението на леда. Фигурите — разтопени почти до неузнаваемост овални парчета — още се извисяват над повърхността, но ледът, върху който са изваяни, се е откъснал, наклонил се е на една страна и водата бавно поглъща скулптурите. Двама от влъхвите са вече под водата, а третият се е превърнал в безформена буца. В мрачните дълбини плават снежни топки. Водата бавно и безмилостно се покачва. Единият пастир и младенецът в люлката потъват. Дева Мария, Йосиф и животните се накланят. След десет минути всичко изчезва.

Става ми студено, макар че духа южен вятър.

Внимателно слизам по стъпалата. Съзнавам, че лесно мога да падна и да си счупя нещо. Смъртта ни дебне незабележимо. Вероятно можем да се борим с нея с физически упражнения, природосъобразна храна, тичане и йога, но може ли да отблъснеш тигър с навит на руло вестник? Насочвам лъча на фенерчето към термометъра. Плюс десет градуса. Поглеждам часовника си. Полунощ.

Треперейки, събувам мокрите и студени чехли и лягам. Леглото е още топло. Как ще обясня на Лор защо чехлите са мокри? И двамата ги използваме. Носим един и същ номер обувки. Може би трябва да стана отново и да ги сложа до камината да съхнат. Не, студено ми е. Знам, че няма да заспя. Лорета се обръща и слага ръка на устата ми. Целувам я. Пръстите й са като удължени устни.

— Съжалявам, Лор. Събудих ли те?

— Не, бях будна.

— Излизах навън.

— Знам.

— Намокрих чехлите.

— Досетих се. Не се тревожи за това. Няма значение.

Тя лежи по гръб. Не мога да видя дали очите й са отворени.

— Гледах как яслата потъва в езерото. Ледът се наклони и се плъзна във водата. Все едно наблюдавах потъването на кораб.

— Много жалко, скъпи. Надявах се, че скулптурите ще издържат, докато момичетата заминат. Работиха толкова усърдно.

Имам чувството, че Лорета е полузаспала. Гласът й е много по-тих, спокоен и ясен от обичайния. Би трябвало да млъкна и да я оставя на мира, но се чувствам самотен. Претъркалям се на другата страна и слагам ръка върху нея. Тя се обръща с гръб и ме блъсва със задник.

— Честита годишнина, Лор.

— Още не е станало утре, скъпи.

— Минава дванайсет. Женени сме от трийсет години. Кой би повярвал?

— Аз. Само че се оженихме в Илинойс, а там са седем часа след нас. Пък и сключихме брак в девет сутринта. Дотогава има още шестнайсет часа.

Сега знам, че тя е напълно будна. Сънен човек не може да направи тези изчисления. А може би отдавна е пресметнала всичко.

— Разговарях с Майк. Мисли да работи при мосю Коста и да живее в Париж. Иска да зареже образованието.

— Щом наистина го иска, предполагам, че не можем да направим нищо. И без това не мислех, че има желание да стане палеонтолог. Някак си не му подхожда. Смятам, че се е въвлякъл в някакво сложно премеждие.

— Да, може би. Но аз се притеснявам, че всъщност не иска да се жени. Възможно е да се залавя с брака, както с науката — по случайност. Просто поема най-лесния път.

— Така става с почти всичко, скъпи. Не се съпротивлявай толкова усилено. Остави нещата да следват естествения си ход. Няма върховен господар, нито предсказуем план. Трябва да имаш повече увереност.

Отново лягам по гръб. Лорета не помръдва. Клоните на дърветата се удрят в покрива. Не ги ли отрежа, ще строшат плочите. Преди да заминем, може да накарам Бен да държи стълбата, за да се кача и да се справя с тях. Искам да говоря с Лор още.

— Опитах се да убедя Майк да продължи образованието си и да получи поне учителска правоспособност. Така ще може да си намери някъде работа като преподавател. Казах му, че докато учи, ще им помагаме финансово. Имаш ли нещо против?

— Съвсем не, Уил. Ще направя каквото е необходимо, за да стъпят на краката си и да живеят щастливо. Нищо друго няма значение.

И тя ляга по гръб. Мръсен номер. Събудих я, а сега се е вторачила в тавана. Надявам се, че не забелязва клоните. Не мога да млъкна.

— Но после се замислих. Ако Никол роди и ти останеш вкъщи с половин заплата, ако Маги се разведе и отгоре на всичко издържаме Майк и Женевиев, не знам дали ще остане нещо за нас.