Уилям Уортън - Илюзии

Отдалечавам часовника от лицето си и присвивам очи. Лорета има право. Часът е почти десет. От години не съм спал толкова до късно. Скачам и започвам да оправям леглото. Чувствам се освежен, но движенията ми са мудни. Бухвам възглавниците, приглаждам юргана и отивам при Лорета, която ме прегръща.

— Честита годишнина, Уил! Стоплила съм вода да се измиеш, преди момичетата да слязат. Ще заминат за Париж с Майк и Женевиев. После Майк и Женевиев ще се върнат тук за няколко дни. Девойките изгарят от нетърпение да се позабавляват в добрия стар град на светлините.

Изглежда толкова безгрижна. Още не мога да се разсъня.

Хуквам да се мия. Воня от вчерашното нервно потене, затова бързо се натърквам със сапун и вода. Използвам една от кесиите, които Лор ни купи за Коледа, после си пръскам малко от нейния парфюм. Уж й го подарих, пък го използвам.

Бързо навличам всекидневните си дрехи. Слагам си обувките, когато момичетата се появяват на стълбата. Никол застава на най-долното стъпало, а Маги мъкне чантите.

— Здрасти, татко. Започнахме да мислим, че си умрял. Наспа ли се?

— Да. Не си спомням нищо. Размишлявах и изведнъж, сякаш някой ме удари по главата — все едно с торбичка с пясък.

Маги прескача последното стъпало.

— Честита годишнина, татко! Вече поздравих мама. Не мога да си представя, че сте женени от трийсет години.

Ники струпва багажа върху капака на мазето.

— Мислехме да направим нещо като празнична закуска и после да тръгнем.

Тя се приближава до хладилника и изважда бутилка шампанско.

— Виждаш ли, снощи тайно сложихме това в хладилника. Правим, каквото можем.

Ники е облечена в същите дрехи, с които дойде. Пътуването беше дълго. Прозорецът на колата не се затваря, но този път въздухът не е толкова студен. Бен се приближава до елхата и взима двата си подаръка. Слага ги до чиниите, наредени за Лор и мен.

— Това не са подаръци за Коледа, а за годишнината. Мисля, че още съм твърде малък, за да раздавам коледни подаръци. Освен това тези за годишнината са по-важни.

Лор го прегръща леко, за да не го смути и пуска една вафла в чинията ми.

— Хайде, Уил, започвай да ядеш. Бен, ще отворим подаръците, докато пием шампанското. Имаш ли нещо против?

— Не.

Лор пече вафли, а ние ядем. Майк и Женевиев пристигат с форда, оставят го пред мелницата и изтрополяват по стълбите. Бъбрят весело и изглеждат безгрижни. Дали винаги е било така или само мрачните ми мисли придават на всичко тъмен нюанс?

— Здравейте. Извинявайте, че закъсняхме. Едва се измъкнахме, пък и снощи стояхме до късно. Но истината е, че се успахме.

Двамата заемат местата си. Лор е опекла достатъчно вафли, затова сяда при нас. Много по-приятно е, отколкото да отидем в ресторанта на мадам Льопаж, както възнамерявахме. По-весело е и прилича на нашата сватба. В десет и трийсет сутринта закусихме в един чикагски хотел с изглед към Мичиганското езеро. Денят беше студен и слънчев.

Никол отваря шампанското и налива, без да изсипе капка. Налива дори на Бен. Чашите ни са обикновени, а не за шампанско, и затова наистина се изисква голям майсторлък. Вдигаме чаши. Очите на всички са приковани в мен. Поглеждам Лор, която кима.

— Добре, но този път ще има само една наздравица. Емоциите ми са на привършване.

Вдигам чашата си и оглеждам всички.

— За изминалите трийсет години, които не бяха толкова лесни, колкото изглежда мислят някои от вас. Но си заслужаваха. Бракът не е купа с череши, нито легло от рози. Не е и само легло. Ако изобщо може да се окачестви, бракът е клуб за двама за взаимна подкрепа и възхищение.

Допираме чаши и отпиваме. Шампанското е превъзходно — достатъчно студено и сухо и с дъх на изсушени гроздови стебла. Бен го помирисва, пийва една глътка, избърсва носа си и оставя чашата.

— Отвори подаръка си, татко.

Слагам чашата на масата и дръпвам връвта на непохватно опакованата кутия. Внимателно разгъвам хартията, разтърсвам пакета и се вслушвам в звука, като се усмихвам — така, както правеше баща ми. Дали Бен и Майк ще постъпват по същия начин? Обзалагам се, че ще е така.

Вдигам капака на кутията и се втрещявам. Потискам желанието си да извикам и да заразя всички с емоционалния си порив. Мислех, че продължителният ми сън е възстановил съсипаните ми нерви, но очите ми се напълват със сълзи, докато изваждам от кутията подаръка на Бен. Как е разбрал? Не съм споменавал нищо.

Слагам го на масата. Снегът бавно пада върху стилизирания снежен човек. Има метла, бомбе, черни очи като от въглен и морков вместо нос. Всички ръкопляскат. Бен се усмихва широко — както никога досега.