Уилям Уортън - Илюзии

Лорета се обръща към мен, подпира се на лакът и слага ръка на гърдите ми. Целува ме по бузата и после съвсем леко по устата.

— Всичко ще се нареди, скъпи. Престани да се тревожиш. Обзалагам се, че кръвното ти налягане е скочило и безсънието не ти помага. Нямаме грижи. Всички са здрави. Това е най-важното. А що се отнася до парите, можем да продадем къщата на майка ти. Ще бъдат повече от достатъчни.

Навеждам се над Лор.

— Но, Лорета, тя е нашето гнездо с яйца — бели пари за черни дни. Всичко, което имаме, освен мелницата. Сигурно се шегуваш. Къщата е единственото, на което можем да разчитаме, когато остареем.

Тя се усмихва. После ме притегля към себе си за хубава и страстна целувка. Отдавна не сме се целували така. Забравил съм колко е приятно. Лор ме поглежда в очите.

— Виж какво, скъпи. Въпреки че след неколкомесечна пауза пак имам менструация, вече нямаме нищо общо с яйцата. Тази част от живота ни свърши. Да, гнездата ни останаха — тази мелница и апартаментът в Париж. Наемът е дългосрочен и ще можем да го плащаме. Не се нуждаем нито от гнездо, нито от яйца. Но нашите деца се нуждаят. Не виждам как бихме могли да изхарчим парите си по-добре, отколкото да инвестираме в техните яйца и гнезда. Мисля, че и родителите ти са разсъждавали по същия начин. Убедена съм, че това е най-разумното вложение за техните пари.

И така, пак се провалям. Изглежда тези неща не са ми ясни. Някой трябва да ми ги обясни. Сгушвам се в нея.

— Как си могла да живееш толкова дълго с един глупак, Лор? Не съм изпълнил никое от обещанията си към теб. Ти се омъжи за човек, който щеше да става велик философ, а сега си забутана в една чужда страна, далеч от децата и единствения ни внук. Трябва да работиш, за да свързваме двата края. Не получи нищо от сделката. Пак ще попитам, както правя на всяка годишнина, макар че според въртенето на земното кълбо и твоите изчисления сме на осемнайсет часа от действителното събитие — искаш ли да се откажеш? Не си се променила. Защо не се измъкнеш, докато все още можеш? От онова, което съм чел по въпросите на секса, психолозите биха ни осъдили на двайсет годишни сеанси и обучаване в чувственост. Сигурна ли си, че искаш да продължаваш така?

Отначало не мога да разбера дали тя се смее или плаче. Цялото й тяло се тресе и трепери. После осъзнавам, че е комбинация от двете. Притискам я до себе си. Когато докосвам лицето й, усещам, че е плакала. Бузите й са студени, хлъзгави и мокри.

— Аз съм тук, Уил. Не съм срещала по-мил и добър човек от теб. Малко жени биха казали това за съпрузите си. Правя всичко възможно. Само те моля, дай ми малко време.

Няма какво повече да си кажем. Притискаме се един до друг и ми се струва, че тя заспива в прегръдките ми. Измъквам се от ръцете й и се изтягам по гръб. Все едно съм изпитал оргазъм. Чувствам се напълно отпуснат. Бавно се разтапям и се рея. Главата ми вече не се върти и постепенно се заема с мислите — не се колебае, а се задълбочава в тях. Приятно усещане. Дали и другите хора го изпитват? За мен е неповторимо.

Размърдвам се, лягам на лявата страна и се вторачвам в каменните стени, които ту се озаряват в розово и оранжево от пламъка на огъня, ту помръкват до сивосиньо и тъмната охра на естествения камък. Знам, че мога да лежа така не повече от пет минути. Инак ще ме заболи кръстът. А заспя ли в тази поза, гърбът ми ще се схване и ще разваля Коледата. Ала забраненият плод е съблазнителен. Позволявам си още няколко минути като подарък за Коледа и за годишнината.

Убеден съм в едно — не можеш да обичаш другите, ако не обичаш себе си. Това е главният ми проблем. Не знам къде загубих увереността си.

Всеки вид любов, ако е нещо повече от уважение, възхищение или страст, има някакво митично свойство, с помощта на което човек чувства и участва в чувствата на другите, в тяхната радост, скръб, възторг и отчаяние. Щастлив си заедно с тях и плачеш, когато те са тъжни. Но за да го направиш, трябва да имаш личен опит с тези емоции.

Лягам по гръб и се вторачвам в дъските на тавана. Де да можех да обичам така! Заспивам.

Събуждам се и виждам, че е съмнало. Снегът по стъклото на капандурата се е стопил. Клоните на дърветата се поклащат. Вятърът изглежда е утихнал.

Бен вече е станал. Походното легло и дюшекът му са прибрани. Огънят гори силно. Чувам, че Лор прави нещо в кухнята. Горе момичетата се кикотят и местят разни неща. Лор ме поглежда.

— Е, най-после се събуди — отбелязва тя и се взира в часовника си. — След шест часа ще сме женени от трийсет години.