Уилям Уортън - Илюзии

— Ами, когато го купувах, беше още топло и ти все ми обещаваше, че ще завали сняг. Сега имаме истински сняг и направихме истински снежни човеци, така че този е само един повече.

— Отвори твоя подарък, мамо.

Лор сръчно разопакова пакета. Не се бави, но и не бърза. Прави го стъпка по стъпка. Накрая изважда старомоден стереоскоп с процеп от едната страна, където се слагат диапозитивите. Има и кутия с четирийсет диапозитива. Бен протяга ръка, взима един и го пъха в процепа. На лицето на Лор разцъфва прекрасна усмивка.

— Много е красив, Бен.

Той коленичи до нея и наглася копчето.

— Погледни, мамо. Сякаш наистина си там. По-реално и от действителността.

Лор ми подава стереоскопа. Съзирам червеникавокафяв пейзаж с камили, застанали пред една пирамида. Все едно гледам миналото. Отдалечавам уреда от очите си. Изработката е изящна. Всеки диапозитив е поставен в стъкло, оградено с дървена рамка. Бен е толкова развълнуван, че ръцете му треперят.

— Намерих го на Марше Алигр. Гледах го толкова дълго, че мъжът ми го продаде на половин цена от тази, която каза в началото. За пръв път започвам да осъзнавам колко е забавно да си Дядо Коледа. Това много ми помага.

Лор целува Бен по обраслата с меки косъмчета буза. Той леко се дръпва, но не много.

— Благодаря, Бен. Чудесен подарък. Ще гледам диапозитивите часове наред. Бих искала да споделя това вълшебство с малките първокласници. Знам, че и на тях ще им хареса. Може ли?

Той кима.

От време на време разклащам моя снежен човек, гледам как снежинките падат и си припомням последните няколко дни — танците в хижата на Майк, правенето на ледените скулптури, потъването им във водата и акумулатора на фиата. Спомените са най-хубавият сувенир от всички.

Майк става. В едната си ръка държи чашата, а с другата трака по чинията с вилицата си. Отправяме поглед към него. Много е сериозен.

— А аз искам да съобщя, че двамата с Женевиев отлагаме сватбата. Решихме аз да се върна в Калифорния и да взема учителска правоспособност, а тя ще работи в пощата тук. Ще живее при майка си и ще спестява пари. Не отменяме сватбата, а просто я отлагаме.

Хвърлям бърз поглед към Женевиев. Тя се усмихва на Майк. Чудя се как са стигнали до това споразумение. Надявам се, че не съм им повлиял и решението е тяхно. Отново поемам по пътеката на вината.

Сега Никол трака по чинията си. Лицето й е сериозно, но в крайчеца на устните й трепти усмивка.

— И аз се връщам в университета. После искам да изучавам скулптура при човека, когото се надявах да доведа тук за Коледа. Смятам да го убедя да живее с мен. Оная работа с Дева Мария не е за мен. Видях какво стана с нея — всичко се топи, ледът се накланя и бавно потъва във водата. Ще преследвам онзи мъж, ще го накарам да разбере колко много го обичам и ще намеря начин да го доведа в нашето семейство — дори ако трябва да го ударя по главата с дървен чук или да пронижа сърцето му със стоманено длето… Сигурна съм, че ще бъде чудесен съпруг и баща. Ще го харесате. Той знае какво е истинска любов, но я прахосва за камъните и цимента. Вероятно може да извае целия Морван в една гигантска скулптура и да направи това място известно.

Поглеждам Лор. Усмихва се — този път искрено.

Сядаме, изпиваме шампанското и изяждаме последните вафли. Момичетата започват да пренасят багажа си. Майк и Женевиев отиват да видят езерото. Лор и аз заставаме до капака на пода. Той хлопва и Лор се отпуска в прегръдките ми. Стоим така, а капакът отново се вдига. Маги. Поглежда ни.

— Мамо, татко. Надявам се, че няма да възразите, но аз реших да се разведа. Странно е, като си помисля, че точно вие ми помогнахте да взема това решение, макар да не искате да напускам Джордж. Ние с него никога няма да бъдем като вас… Мъчно ми е за Сет. Двамата с Джордж много се обичат. Не желая да ги разделям, но държа да прекарам живота си, както аз искам. Не се притеснявайте. Аз съм голямо момиче. Ще се справя.

Маги започна добре, но накрая по лицето й се стичат сълзи — по-бързо, отколкото може да ги избърше, макар че държи две носни кърпи. После излиза. Тръгваме след нея.

Стигаме до пътя. Нашият „Форд Капри“ е натоварен с багаж. Никол се е свила на задната седалка. Маги се притиска до нея. Женевиев сяда до Майк.

Всички знаем, че не сме по грандиозните прощални сцени, затова бързаме да приключим.

Майк включва двигателя и потегля. Махат ни. Гледаме как се отправят към хълма, където живеят семейство Вашо, за да вземат чантите на Женевиев. Надявам се, че старата кола ще издържи на тежестта на целия този багаж.