Уилям Уортън - Илюзии

— Спомням си как в Германия оцветявах фигурата на Йосиф. Лицето му още изглежда така, сякаш има запек. Къде е овцата със счупения крак? А, ето я. Много обичам да изработвам коледната украса. Не знам защо с Джордж още не сме направили люлка с младенец. Той не иска да пълним главата на Сет с религиозни глупости. Но аз мисля, че тази украса не е чак толкова религиозна. Забавно е. Все едно играеш на кукли… Господи, татко, ти и Бен сте направили всичко. Винаги двете с Ники сме изработвали фигурите. Това беше наша задача.

— Тогава ги наредете както искате, Пег. Бен и аз само проверявахме дали всички фигури са тук.

— Няма да е същото. Ще ги оставим така. Двамата сте свършили добра работа.

Ники се приближава до капака на пода, сетне се обръща.

— Знаете ли, може би ще бъде забавно да направим нови фигури — модернистични и същевременно готически. Така ще докажа, че съм истински скулптор… Хайде, Пег, в колата останаха доста наши неща. Да отидем да ги донесем. Взела съм ключовете.

— Добре, Ники, но онова мазе долу ме плаши. Мислех, че вече съм преодоляла страха си. Не се боя, когато във Финикс или в Лос Анджелис е тъмно, а тук. Дори през деня. Това мазе е като гробницата на Дракула.

Двете вдигат капака. Никол слиза първа. Държа го, докато минат, после го спускам. Момичетата бъбрят и изглеждат доволни, но всичко е някак изкуствено. Вероятно се дължи на нервността на Маги. Или на моята.

Поглеждам към Лорета, която е в кухненския ъгъл. Тайно ми прави знак. Приближавам се до нея. Тя прошепва:

— Отвори си устата.

Правя го, като си мисля, че е ми е приготвила нещо вкусно. Готов съм на почти всичко. Лорета държи устата ми широко отворена и гледа вътре като зъболекар.

— Не виждам кръв. Очаквах, че езикът ти ще бъде изранен от хапането.

Тя затваря устата ми с палци и нежно ме целува. Не го е правила отдавна. Прекрасен коледен подарък.

— Това няма да продължи дълго, Уил. Сигурна съм, че ще заминат за Париж веднага след годишнината ни. Не забравяй, че и на тях им е трудно. За всички ни е така. Те биха искали да се почувстват отново деца на тази последна Коледа. Нашето желание е същото. Но не можем да се придържаме към всичко. Няма смисъл.

Опитва ли се да ми каже нещо?

Прегръщам я. Притискам я до себе си. Вглеждам се в нежните й кафяви и трептящи очи, които те посрещат радушно, а после те отминават. Приличат на катерици, които се стрелкат насам-натам, водени от любопитство и страх. Не искам да уловя погледа й, но в същото време искам да го задържа.

— Може би идеята да поканим момичетата тук не беше толкова добра, а?

И двамата се усмихваме на неочакваната шега.

— Мисля да взема Бен в мазето да режем дърва. Така ще ти дадем възможност да останеш сама с момичетата, преди Майк да се върне. Нещо става, но не мога да разбера какво. Може би ще кажат на теб.

— Вероятно се дължи на умората от пътуването със самолета, скъпи. Всички сме нервни, а Маги се опасява, че ще кажем нещо за Джордж и нейните неприятности. Не се притеснявай. Коледа е. Всичко ще бъде наред. Да направим каквото можем.

— Добре, добре. Ще се опитам, но искам да покажа на Бен как да ми помага да режем дърва. Остарявам и чувствам необходимост от силен и изпълнен с готовност син, който да ме подкрепя.

Лор ме избутва леко от кухненския ъгъл и се обръща към мивката.

Бен може и да ме е чул, но се съмнявам. Задълбочил се е в книгата — пак някой от неговите романи за екзекутори, които разбиват мафията.

— Хей, Бен, ще ми помогнеш ли да нарежем малко дърва? Ще те науча как да боравиш с триона.

Бавно и неохотно откъсва поглед от книгата. Мислите му са далеч от Морван, Бъдни вечер, камини и дърва за огрев.

— Нали има нарязани дърва?

Бен посочва купчината до камината. Явно няма желание и би трябвало да го оставя на мира, ала решавам да опитам още веднъж, преди да отида да режа дървата сам.

— Хайде, Бен, ще ти достави удоволствие. Това е истинско коледно занимание. Дори по-хубаво , отколкото да вярваш в съществуването на Дядо Коледа.

Слагам якето, шапката и ръкавиците си.

Бен започва да се надига и оставя книгата, като отбелязва с лентичка мястото, до което е стигнал. Никога не прегъва страницата. За тази цел използва какво ли не — билет от метрото, плик или стара касова бележка, но винаги написва заглавието на книгата, която чете. Листчето остава завинаги предназначено за тази функция. Импровизираните маркери се мачкат, измърсяват и скъсват, но тежко и горко на онзи, който ги изхвърли, употреби за нещо друго или присвои.