Уилям Уортън - Илюзии

— Извинявай. Просто се опитвах да обясня. Млъквам.

Най-любопитното е, че обичам реда, но самият аз много-много не обичам да се мия; освен това определено не се обличам добре и винаги изглеждам размъкнат. Но се чувствам зле и несигурен сред безредието; така и не разбрах дали е по вина на майка ми, на службата в армията или пък причината е психологическа. Живея така, като че всеки момент ще започне съботната инспекция. Навярно действам на нервите на близките си, но моите нерви се отпускат. Най-приятните и спокойните мигове в живота ми настъпват, след като съм почистил апартамента, у дома няма никого и всички помещения, където цари идеален ред, са на мое разположение. Навярно в тези моменти отново се превръщам в „Невидимия“. Може би се опитвам да накарам всичко около мен да изчезне.

Майк проговаря и ме откъсва от размишленията:

— Прав си, татко. Не биваше да захвърляме багажа където ни попадне. Но се радвахме задето сме тук, а като влязохме и забелязахме колко е чисто и красиво, като истински дом, изобщо не помислихме какво правим. Ще ти помогна. Застани по средата на стълбата, а аз ще ти подавам чантите.

Изкачвам се на четвъртото стъпало, за да ми е по-удобно да поставям багажа на пода на таванското помещение. Майк и Никол ми подават саковете и спалните чували. Радвам се, че не виждат изражението ми. Напоследък дори най-незначителните събития ме карат да се просълзя. Но съм сигурен, че щом дъщерите ми не искат баща, който се държи като стара мома, положително ще изпаднат в ужас, ако разберат, че той е и ревльо. Възможно е да съм изнервен от очакването, от безбройните въпроси, които си задавам, от усилието да подготвя всичко, включително себе си. Най-страшно е да не знаеш какво ще се случи.

Освен това забелязвам, че с напредването на възрастта се разнежвам по-лесно. Може би философите са хора, които ронят сълзи за щяло и нещяло; смятам, че това е валидно поне за онези от тях, чиято житейска философия е напълно безрезултатна.

Лорета се преструва, че не се е случило нищо особено. Чувам, че пълни чайника, за да приготви чай, който ирландците смятат за универсален лек — нещо като пилешката супа за евреите.

— Само да видите какви усилия е положил баща ви за спалнята ви. Толкова е уютно — таванът е облицован с плат, до всяко легло има нощна лампа. Дори подът е застлан. Баща ви саморъчно изпра килимчето в езерото, макар водата да е леденостудена. Сами ще се убедите колко е уютно.

Слава Богу, че Лор ме подкрепя. Ако и тя се предаде, с нас е свършено. Сигурен съм, че ще издържи. По време на кризи е доказала, че притежава железни (или по-скоро еластични) нерви. Досега не съм успял да установя кое определение е по-правилно.

Ето че саковете и спалните чували вече са върху най-горното стъпало. Качвам се в таванското помещение и разпределям багажа пред леглата. Маги ме следва. Подавам й ръка, за да й помогна да преодолее последното стъпало. Тя се държи за перилото, което поставих в миналото, за да предпазя малкия Бен от падане.

— Татко, гарантираш ли, че разни плъхове няма да изгризат пръстите на краката ми и не ще притичват по лицето ми?

Косата й ще настръхне, ако й кажа колко изпражнения от гризачи съм измел от таванското помещение и от кухненския шкаф. Плъховете дори са изгризали до половината един сапун; острите им зъби са му придали формата на корал. Успели са да пробият и капака на бурканче с горчица, навярно са били горчиво разочаровани след като са я опитали.

Ще запазя в тайна тези подробности. Откровеността ми би я накарала да потръпне от отвращение и да не мигне по цяла нощ. Напоследък не мога да преценя какво постигам с откровеността си. В повечето случаи установявам, че искам да причиня болка някому, понякога на самия себе си. Спекулирането с истината и със справедливостта (във всяко от тези понятия се съдържа илюзорна арогантност), е причинило най-големите злини на човечеството. Инквизицията, Стогодишната и Трийсетгодишната войни, кръстоносните походи, изтребването на хора, включително на евреите от Хитлер — всичко това е извършвано в името на „истината“ и на желанието да се постъпи „справедливо“.

Започвам да си мисля, че човекът ще бъде щастлив и ще успее напълно да се реализира само когато осъзнаем, че всичко е временно, дори самият живот; когато проумеем, че всъщност, действителността е нереална. Необходимо е да се отдаваме на предположения да градим хипотези, без да очакваме точен отговор, а само нови въпроси.