Уилям Уортън - Илюзии

— Мадам Лемоан вече е добре, Майк. Възвърна паметта и отчасти силите си. Все ме разпитва за теб. Вчера ни дойде на гости. Дори стоеше на прага на къщата си, когато пристигнахме, но навярно не е искала да ни пречи. Същата си е — прекрасната жена, която познаваш.

— Нима е била наблизо, а ние даже не я поздравихме?

Поглежда ме право в очите, после сякаш понечва да се отправи към дома на съседката и да й се извини. Бен се намесва:

— Няма значение, Майк. Тя ще разбере. По-късно ще я посетиш. — Отминава брат си и продължава: — Не се притеснявай. Погледнах към нея и направих знак, че я виждам, а тя докосна с пръст устните си, като че искаше да замълча — очевидно не желаеше да ни пречи. Мадам Лемоан е мъдра жена, Майк.

Отминава и мен и слиза по стълбата. Майк се доближава и възкликва:

— Господи, татко, винаги ли е толкова сериозен?

— Общо взето, да. Толкова е добросъвестен, че кара мен, импулсивния човек, да се чувствам като лош дух.

Слизаме предпазливо по напуканите стъпала и се озоваваме в мелницата. Жалко, че не бях тук да видя първоначалната реакция на момичетата при влизането им, но се радвам, че за няколко минути останах насаме с Бен и с Майк. Бог знае защо успявам да намеря общ език само със синовете си. Поне така ми се струва. Трудно е да разбера дали съм прав, във всеки случай момичетата по-често изразяват недоволството си от мен… или пък са склонни да се оплакват повече в сравнение с момчетата.

В тази област Лор е истинска специалистка — не мрънка, не се заяжда, но непрекъснато ми досажда, като ми напомня какво трябва да свърша, не ми позволява да се отпусна и зорко ме наблюдава. Винаги казва: „Хайде да направим това“ или „Струва ми се, че трябва да го направим“, но всъщност „това“ е само моя задача. Може би се случва при всички семейни двойки. Не зная и не ме интересува. Ще ми се да можех да контролирам нещата и най-вече брака си.

Влизам и едва затварям вратата след себе си. Доскоро имаше тясна пролука между огромната маса и воденичния камък, в който сме поставили елхата. Само че сега пролуката е барикадирана от трите сака и трите спални чувала. Не е ясно дали децата са влезли и са захвърлили багажа зад себе си, или са го пуснали на пода и са го прескочили. Всъщност мястото е относително подходящо за целта. Рано или късно ще се наложи да качат чантите си в таванското помещение, така поне са по-близо до стълбата.

Замислям се за миг преди да изрека предложението си — идеята ми се струва толкова логична.

— Имате ли нещо против да занеса багажа ви горе?

В продължение на две секунди цари тишина; тримата се споглеждат, после едновременно избухват в смях. Лор ме поглежда. Бен объркано ги наблюдава, сякаш иска да разбере какво е толкова смешно; какво не е чул и не е разбрал. Никол пристъпва напред, спъва се в чантите и полита към мен.

Зная защо се смеят и имат пълно право. Никол закачливо ме целува по носа, както някое дете би потупало любимото си куче по главата след успешно изпълнен от него трик.

— Татко, ако щеш вярвай, но докато пътувахме насам, говорихме точно за това. Чувстваме се странно, че баща ни се държи като стара мома. Изпаднахме в истерия, като си спомнихме как непрекъснато метеш пода тук, в мелницата, или как почистваш с прахосмукачка апартамента в Париж; когато бяхме на почивка в Бавария, ти дори помагаше на старата фрау Бергер при ежеседмичното съботно почистване. Спомняш ли си как не ни пускаше в стаите ни, ако не сме си оправили леглата и не сме подредили дрехите си в гардероба?

Тя толкова силно се смее и се кикоти, че едва говори. Имам странното усещане, че смехът й не е искрен, че служи за прикриване на някакво дълбоко чувство. Може би дъщерите се дразнят от бащи, които са вманиачени по реда и по чистотата. Другите деца мълчат; поглеждам ги изпод око — по лицата им е изписано неудобството, което пък аз изпитвам. Лор се е вцепенила. Ето че едва сме прекрачили прага на мелницата, а вече се очертава семеен скандал, очевидно всички са забравили, че днес е Бъдни вечер.

— Кой знае, Ники, може би страдам от натрапчивата идея за чистота. Разказвал съм ви как майка ми ме „дресираше“. Всеки път, когато изцапвах пеленките си, тя отказваше да ме кърми. После ме сложи на гърне още преди да се науча да седя; спомням си, че все пропадах през отвора. Едва когато навърших седем, успях да докарам лайно, което да не прилича на заешки барабонки.

Маги запушва ушите си с пръсти.

— Хайде, татко. Не започвай с гадостите още от сега. Мислех, че ще изчакаш поне докато започнем да се храним. Кълна се, че в детството си като нищо можех да загина от гладна смърт, имайки предвид, че Майкъл непрекъснато се уригваше и пърдеше, а ти ни разказваше отвратителни истории.