Уилям Уортън - Илюзии

Грабвам метлата и се залавям да мета откъм ъгъла, където държим дървата за камината. Лор изсипва тестото за палачинки в тигана и миризмата изпълва стаята.

Жена ми се обръща и казва:

— Скъпи, не може ли да пометеш след като закусим?

— Лор, обещавам да не се престаравам. Ще видиш, че изобщо няма да вдигна прах. Освен това Маги е още по-вманиачена от теб на тази тема; ако не помета сега, прахът ще стигне до глезените ни, докато гостите си отидат.

— Пег, скъпи, не забравяй да я наричаш Пег. Знаеш колко се дразни, когато й викаш Маги. Освен това мисля, че тя ще остане тук най-много три-четири дни. Винаги е мразила мелницата.

Лор обръща палачинката, поставя сироп и захар на масата. Продължавам предпазливо да мета, като се старая да не вдигам прах. Помитам пространството пред воденичния камък и пред камината, събирам боклука на купчинка и го хвърлям в огъня.

Бен слиза по стълбата откъм тоалетната и носи прилежно сгънатата си пижама. Приближава се до леглото и я пъхва под спалния чувал.

— О, какво виждат очите ми? Палачинки! Ето едно от нещата, с които ме привлича животът в мелницата: тук винаги има време за истинска закуска. — Спира и млъква за миг. — Благодаря, че си оправил леглото ми, татко. Знаеш, че сам щях да се справя.

Приближава се до шкафа и започва да изважда съдове, за да подреди масата.

Лор се обажда:

— Бен, миличък, поставила съм чиниите върху печката, за да се затоплят. Внимавай да не се опариш. — После поставя нова партида изпържени палачинки във фурната, за да не изстинат.

Бен внимателно взима чиниите от печката и ги поставя на масата, като се съобразява с обичайното място на всекиго: аз седя с лице към камината, Лорета — отстрани, за да може да влиза и да излиза от кухнята, а Бен — с гръб към огъня. Питам се как ли ще се настаним около масата, когато пристигнат тримата ни гости. Мога да седна на друго място, Лор също, но никой не е в състояние да накара Бен да се премести.

По принцип той дори не обича да се храни заедно с други хора; твърди, че не може да усети вкуса на храната и че се дразни, когато чува как сътрапезниците му дъвчат, преглъщат и как приборите потракват върху зъбите им.

Когато е във ваканция, Бен обикновено довършва две-три книги дневно. Казвам „довършва“, тъй като често той чете по четири, пет едновременно, също като Ниро Улф. Веднъж ми каза, че му доставя удоволствие да чете смешна книга от рода на „Смахнатият“, един криминален роман — например „Екзекуторът“ или произведенията на Макдоналд, една книга с научнофантастична тематика и една „сериозна“ — като справочник за самолети, за автомобили, енциклопедия по геология или ботаника. Освен това често препрочита по някой от петстотинте броеве на „Нешънъл Джиографик“, които са струпани в мелницата и в апартамента ни. О, замалко щях да забравя, че Бен е голям почитател на прекрасните френски комикси „Тен Тен“, „Астерикс“ и „Обеликс“ и „Щастливият Люк“. Твърди, че именно от тях, не в училище, е научил френски. Склонен съм да му повярвам. Синът ни е от онези щастливци, които не се нуждаят от преподаватели. По природа е схватлив и е склонен да обмисля всичко до най-малката подробност.

Все пак се примирява с неизбежното и се храни заедно с мен и с Лор. Ние също правим известни компромиси. Научих се да се храня по начина, по който мета: предпазливо, на малки хапки, които лесно преглъщам. Всъщност така храната ми се струва по-вкусна, освен това ям по-малко. Ако не внимавам, започвам да мляскам и с изненада установих колко често вилицата, потраква по зъбите ми, щом не се старая да се храня по-безшумно.

Освен това с Лорета обичаме да бъбрим на масата, ала строгият поглед на Бен ни кара да се срамуваме, когато говорим с пълна уста. Невъзможно е да държим храната в устата си като хамстерите. Признавам, че дъвкането и преглъщането не стимулират разговорите; от друга страна, навярно това действа благотворно на храносмилателната система.

Поглеждам през прозореца и забелязвам някаква кола, която минава по улицата. Гледката все още е невероятно красива — побелелите от скреж дървета се открояват на фона на кристалносиньото небе. Ако не беше толкова студено, поне днес момичетата не биха имали повод да се оплакват от времето. Забелязвам, че и Лорета гледа през прозореца. И двамата сме неспокойни. Дори ако дъщерите ни са тръгнали на път в осем сутринта (което е почти невероятно), биха могли да изминат разстоянието от Париж дотук само за три часа, но не и с раздрънкания форд, особено ако го шофира човек с капчица здрав разум. Кой знае, може би пък кара приятелят на Никол.