Джоан Харис - Шоколад

Муска дойде да я търси едва вечерта. Вече й бяхме оправили леглото в стаята на Анук. Известно време малката пътешественичка ще спи на походното легло до мен. Прие идването на Жозефин за нещо естествено, както толкова много други неща. За миг ми домъчня за нея, за първата й самостоятелна стая. Обещавам си да не е за дълго.

— Слушай какво ми хрумна. Може би ще успеем да превърнем тавана в стаичка точно като за теб. Ще си имаш стълба, по която да се качваш, капандура, мънички кръгли прозорчета, изрязани в покрива. Какво ще кажеш?

Опасна, отвличаща вниманието идея, която предполага, че ще поостанем.

— Ще се виждат ли звездите? — оживено попита Анук.

— Разбира се.

— Чудесно! — възкликна и изтича нагоре по стълбите да сподели новината с Чехълчо.

Седнахме да вечеряме в малката кухничка. Масата е от времето, когато тук е било фурна, масивна, борова, накълцана от безброй ножове; цепките, циментирани с отдавнашно брашно, се разклоняват като вени и плотът прилича на мраморен. Чиниите са различни: зелена, бяла, а на Анук — на цветчета. Има една висока и една ниска чаша, а върху третата още стои етикетът „Moutarde Amora“ 62 62 Горчица „Амора“ (фр.) — Б.пр. . И все пак за първи път притежаваме подобни вещи. Досега винаги сме използвали хотелското оборудване, състоящо се от пластмасови ножове и вилици. Дори в Ница, където живяхме повече от година, всички мебели и вещи бяха под наем, вървяха с магазина. Чувството да си собственик все още е екзотично за нас, нещо скъпоценно, главозамайващо. Завиждам на масата за раните й, за белезите, оставени от горещи форми за хляб. Завиждам на улегналото й чувство за време и ми се ще да можех да кажа: ето това тук го направих преди пет години. Оставих този белег, онова кръгче от мокра кафена чаша, прогореното петно от цигара, стълбичката резки в грубата повърхност на дървото. Ето тук, в тайното ъгълче зад крака на масата, Анук сама изряза инициалите си, когато бе на шест. А другото, ей там, го издълбах с нож преди седем лета. Спомняш ли си? Спомняш ли си лятото, когато реката пресъхна? Нали не си забравила?

Завиждам на масата за уравновесеното й чувство за принадлежност. Тук е от дълго време. Това е нейното място.

Жозефин ми помогна да приготвим вечерята, състояща се от доматена салата със зелен фасул, червени и черни маслини от пазара в четвъртък, орехов хляб, пресен босилек от Нарсис, козе сирене и червено вино от Бордо. По време на вечерята разговаряхме, но не за Пол-Мари Муска. Разказах й за нас с Анук, за местата, където сме били, за шоколадовия ни бутик в Ница, за времето, прекарано в Ню Йорк веднага след раждането на Анук, а също и за по-раншни периоди, за Париж, Неапол, за всичките спирки, които двете с майка превръщахме във временни гнезда по време на дългия си полет през света. Тази вечер искам да си спомням само радостните събития, веселата част, хубавите мигове. Във въздуха и без това витаят прекалено много тъжни мисли. Сложих на масата бяла свещ, за да прогони зловредните влияния, и от нея се разнесе носталгична, отпускаща миризма. Заради Жозефин се върнах към спомена за малкия канал на Урк 63 63 Въпросният канал свързва река Урк със Сена. — Б.пр. , Пантеона, „Place des Artistes“ 64 64 Площадът на художниците (фр.) на хълма Монмартр в Париж. — Б.пр. , прекрасната улица „Unter der Linden“ 65 65 „Под липите“ (нем.). — Б.пр. , ферибота в Джърси, виенските сладкиши в нагорещени хартии, които ядяхме на улицата, крайбрежния булевард на Гуан ле Пен 66 66 Един от известните курорти на френската Ривиера. — Б.пр. , уличните танци в Сан Педро. Забелязах как лицето й постепенно се отпуска. Спомних си как майка продаде едно магаре на някакъв фермер в село близо до Риволи и как бедното същество успя да избяга и да ни намери чак някъде към Милано. След това историята за продавачите на цветя в Лисабон и как напуснахме града в хладилен фургон за цветя, който след четири часа ни стовари полузамразени край горещите пристанища на Порто. Отначало Жозефин само се подсмихваше, после започна да се смее. Имаше периоди, когато двете с майка разполагахме с пари и тогава Европа ни се струваше прекрасно, обещаващо място. Тази нощ си спомних и за тях; учтивият арабин в бяла лимузина, който направи серенада на майка в Сан Ремо, как само се смяхме и колко бе щастлива тя, и колко време живяхме с парите, които той ни даде.

— Видяла си толкова много — каза го със завист и нотки на страхопочитание. — А си толкова млада.