Джоан Харис - Шоколад

— Какво смята да прави?

Арманд сви рамене.

— Не знам точно. Засега се е подслонил в една от изоставените къщи край пътя. Снощи му оставих малко храна на стълбите, сутринта я нямаше. Предложих му пари, ама не дава и дума да се изрече — подръпна нервно готовата си плитка. — Зелена тиква. Че за какво са ми на мене пари… на тая възраст? По-добре да ги дам на него, отколкото да влязат в семейство Клермон. Доколкото ги познавам, к’вото и да им дам, ще потъне в кутията за помощи на Рейно.

Изсумтя с раздразнение.

— Истински магарета, ето това са. Бог да ни пази от червенокоси. Изобщо не им увира главата — тръсна сърдито глава. — Вчера като се разфуча, и от тогава не съм го виждала.

Не можах да потисна усмивката си.

— Двамата сте си лика-прилика. Кой от кой по инат.

Арманд ме погледна възмутено.

— Кой, аз? Нима ме сравняваш с тоя… необуздан морков…

Реших, че е време да спрем и се засмях.

— Ще отида да го потърся.

Не го намерих, макар да обикалях повече от час по брега. Не ми помогнаха дори изпитаните хватки на майка. Все пак открих къде спи. В една къща недалеч от Арманд, може би най-приличната сред руините наоколо. Стените хлъзгаха от влага, но горният етаж ми се видя в задоволително състояние, дори някои от прозорците си бяха със стъклата. Забелязах, че вратата е била отворена с натиск и че наскоро в камината е пален огън. Имаше и още няколко следи от присъствие — спасеният от огъня опушен брезент, наръч дърва, останки от мебели, които явно не са му се сторили достатъчно ценни, за да не може да ги остави в къщата. Извиках го по име, но не получих отговор.

Към осем и половина реших, че е време да отварям и зарязах търсенето. Когато реши, ще се появи. Гийом чакаше пред вратата, макар че бе отключено.

— Трябваше да ме почакаш вътре — казах вместо поздрав.

— О, не — лицето му бе мрачно-комично. — Не бих си позволил подобни волности.

— Живей на ръба — посъветвах го през смях. — Заповядай да опиташ новата ми партида religieuses 60 60 Букв. религиозни (фр.). Явно измислени сладки. — Б.пр. .

Още не се е съвзел след смъртта на Чарли, изглежда по-сбръчкан от всякога, мъката е покосила и съсухрила иначе младеещото му старческо лице. Но е запазил чувството си за хумор и макар понякога шегите му да са някак тъжни, това го спасява от самосъжалението. Тази сутрин бе изцяло под впечатлението на снощните събития.

— Отец Рейно не каза нито дума на литургията — наля си шоколад от сребърната кана. — Нито вчера, нито днес. Ни думичка.

Като се има предвид интересът на Рейно към пътуващата общност, това мълчание наистина бе необичайно.

— Да не би да знае нещо, което не може да каже — предположи Гийом. — Нали разбирате, тайната на изповедта.

Каза ми, че видял Рижия да говори с Нарсис пред оранжериите. Може пък да се хване на работа. Дано.

— Нарсис често има нужда от работници на парче. Нали е вдовец, при това бездетен. Няма си помощници, освен един племенник в Марсилия. Така че му е все тая кой ще наеме за усилния сезон през лятото. Стига човекът да е сериозен, му е все тая дали ходи на църква — лицето му грейна в оная особена усмивка, съпътстваща всяка по-дръзка за схващанията му фраза. — Понякога се питам дали Нарсис не е по-добър християнин, в най-чистия смисъл на думата, от мен или Жорж Клермон например… пък дори от отец Рейно — отпива от шоколада си. — Искам да кажа, той поне помага. Дава работа на хора в нужда. Няма нищо против циганите да си опънат палатките на негова земя. Всеки знае, че спи с икономката си от години, че не стъпва в църква, освен по работа. Обаче помага.

Махнах похлупака на купата с religieuses и го почерпих.

— Според мен няма добри или лоши християни. Има само добри или лоши хора.

Кимна и си взе с два пръста мъничка кръгла сладка.

— Сигурно.

Продължително мълчание. Сипах си чаша шоколад, подправен с ликьор noisette 61 61 Сладко, слабо алкохолно питие с лешникова есенция (фр.) — Б.пр. и настъргани лешници. Ароматът му е топъл и опияняващ, ухае на прясно нарязани дърва, оставени на слънце в гаснещата есен. Гийом си изяде сладката със сдържано задоволство, като накрая обра трохите с навлажнен пръст.

— И какво излиза, че всичко, в което съм вярвал през живота си, като се започне от греха и изкуплението, та до тленността на тялото… Искате да ми кажете, че всичките тези неща не струват пукната пара, така ли?

Усмихнах се на сериозността в тона му.

— Искам да ти кажа, че явно си разговарял с Арманд. Освен това мога да допълня, че всеки от двама ви има право да вярва в каквото иска. Щом ви харесва.